Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца

И тогава изведнъж се оказа, че вече няма нищо повече за вършене. Всичко беше готово. Всичко беше чисто и подредено. Червенокосият мъж застана зад бара и зареяните му в далечината очи бавно се съсредоточиха върху настоящето и самата странноприемница.

Те се спряха върху меча, който висеше окачен върху стената над бутилките. Не беше особено красив меч — не беше богато украсен и не грабваше окото. Беше някак заплашителен. По същия начин, по който изглежда заплашителна някоя стръмна скала. Мечът беше сив, чист и студен на пипане. Беше остър като строшено стъкло. В тъмното дърво на дъската, върху която беше монтиран, беше издълбана една-единствена дума — „Безразсъдство“.

Съдържателят чу тежки стъпки по дървената площадка отвън. Мандалото на вратата шумно хлопна, последвано от гръмогласно „Ехооо“ и думкане по вратата.

— Момент! — извика Коте.

Той забърза към входната врата и превъртя тежкия ключ в лъскавата месингова ключалка.

Греъм стоеше на прага, вдигнал масивната си ръка, за да почука на вратата. Като видя съдържателя, на обветреното му лице се появи усмивка.

— Днес май Баст отново отвори вместо теб? — попита той.

Коте му се усмихна търпеливо.

— Добро момче е — продължи Греъм. — Само дето е малко нервен. Мислех си, че днес няма да отваряш. — Той се прокашля и сведе за миг поглед към краката си. — Не бих се изненадал, като се има предвид какво се случи.

— Отворено е както винаги. — Коте прибра ключа в джоба си. — Какво мога да направя за теб?

Греъм отстъпи от прага на вратата и кимна към улицата, където наблизо стоеше каруца с три бурета. Бяха нови, от светло полирано дърво и с лъскави метални обръчи.

— Знаех, че тази нощ няма да заспя и ги сковах набързо за теб. Освен това чух, че днес ще дойдат семейство Бентън с първата реколта от късните ябълки.

— Благодарен съм ти за това.

— Направил съм ги хубави и стегнати, за да държат през зимата. — Греъм отиде до каруцата и гордо почука една от бъчвите. — Нищо не може да стегне стомаха по-добре от зимната ябълка. — Той вдигна поглед с лека искрица в очите и отново почука по обръча на бъчвата. — Схващаш ли шегата? Да го „стегне“?

Коте изпъшка и потри лицето си.

Греъм се изкикоти на собствената си шега и поглади един от блестящите обръчи на бъчвата.

— Никога преди не съм правил бъчва с месинг, но излязоха много хубави. Кажи ми, ако започнат да изпускат. Ще се погрижа за тях.

— Радвам се, че не те е затруднило много — рече съдържателят. — Избата става влажна. Безпокоя се, че желязото просто ще ръждяса след няколко години.

Греъм кимна.

— Това е съвсем разумно предположение — съгласи се той. — Не са много хората, които гледат на нещата в перспектива. — Той потри ръце една в друга. — Какво ще кажеш да ми помогнеш? Не бих искал да изпусна някоя и да ти одраскам пода.

Захванаха се да ги пренасят. Две от бъчвите отидоха в мазето, а третата пренесоха покрай бара, през кухнята и я оставиха в килера.

Сетне мъжете се отправиха обратно към общата стая и застанаха от двете страни на бара. За момент настъпи мълчание, докато Греъм оглеждаше празното помещение. Край бара имаше два стола по-малко и празно място, оставено от липсваща маса. В подредената обща стая това биеше на очи като липсващи зъби.

Греъм отмести погледа си от добре почистения под близо до бара. Бръкна в джоба си и извади с леко трепереща ръка два матови шима.

— Би ли ми дал една малка бира, Коте? — попита той с дрезгав глас. — Знам, че е рано, но ми предстои дълъг ден. Ще помагам на Мърионс да приберат житото си.

Съдържателят наля бирата и мълчаливо му я подаде. Греъм изпи половината на една дълга глътка. Ъгълчетата на очите му бяха зачервени.

— Лошо се получи снощи — каза той, без да поглежда Коте в очите, и отпи отново.

Коте кимна. Беше твърде вероятно това да е единственото нещо, което Греъм щеше да каже за смъртта на мъжа, когото бе познавал през целия си живот. Тези хора знаеха всичко за смъртта. Те убиваха собствения си добитък. Умираха от треска, от падания или от гангрена. Смъртта за тях беше като някой неприятен съсед. Не говореха за нея от страх да не ги чуе и да не реши да ги посети.

Разбира се, историите правеха изключение. Разказите за отровени крале, дуели и стари войни бяха предпочитани. С тях хората обличаха смъртта в непознати дрехи и я изпращаха далеч от вратите си. Пожарът, причинен от комин, или кашлицата, предизвикана от круп, бяха ужасяващи. Но процесът срещу Гибеа или обсадата на Енфаст — това беше друга работа. Бяха като молитви, като заклинания, промърморвани късно през нощта, когато вървиш сам в тъмното. Историите бяха като амулетите от половин пени, които човек си купува просто за всеки случай от някой амбулантен търговец.