Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца

Четиримата минахме по високата арка на Каменния мост над река Ометхи и се отправихме към Имре. Беше самият край на есента и аз носех плаща си, ако случайно застудее. Лютнята беше удобно метната на гърба ми.

Пресякохме големия калдъръмен площад в сърцето на Имре и минахме покрай централния фонтан със статуи на сатири, които гонеха нимфи. Лекият ветрец носеше пръски вода, докато се наредихме на опашката, която чакаше за „Еолиан“.

Когато стигнахме до вратата, с изненада видях, че Деох не е там. На неговото място стоеше един нисък неприветлив мъж с дебел врат.

— Ще ви струва един йот, млади господине — протегна ръка той.

— Съжалявам — преместих ремъка на калъфа на лютнята си, показах му сребърните свирки, закачени върху плаща ми, и посочих Уил, Сим и Манет. — Те са с мен.

Той подозрително присви очи към свирките.

— Изглеждаш твърде млад — каза той и ме стрелна с поглед.

— Аз съм твърде млад — отвърнах спокойно. — Това е част от чара ми.

— Твърде млад, за да притежаваш свирките — уточни той, превръщайки думите си в сравнително учтиво обвинение.

Поколебах се. Макар да изглеждах по-голям за възрастта си, това означаваше, че изглеждам с няколко години повече от действителните си петнайсет. Доколкото знаех, бях най-младият музикант в „Еолиан“. Обикновено това работеше в моя полза, защото ме правеше по-интересен. Но този път…

Преди да измисля какво да отговоря, от опашката зад нас се разнесе глас:

— Той не е измамник, Кет. — Една висока жена, която носеше калъф на цигулка, кимна към мен. — Спечели свирките си, докато те нямаше. Казва истината.

— Благодаря ти, Мари — казах аз, докато портиерът ни махаше да влезем вътре.

Четиримата си намерихме маса близо до задната стена, с добър изглед към сцената. Огледах лицата наоколо и потиснах познатото усещане за разочарование, когато никъде не забелязах Дена.

— Какво беше това на вратата? — попита Манет, като оглеждаше помещението, сцената и високия сводест таван. — Хората плащат ли, за да влязат тук?

— Студент си от трийсет години и никога не си бил в „Еолиан“? — погледнах го изненадано аз.

— Ами, нали знаеш как е. — Той направи неопределен жест. — Бях зает. Не идвам от тази страна на реката много често.

— Позволи ми да ти го обясня така, че да е разбираемо за теб, Манет — засмя се Сим, докато се настаняваше. — Ако имаше Университет за музика, той щеше да е на това място и Квоте щеше да е пълноправен арканист в него.

— Аналогията не е добра — възпротиви се Уил. — Това е музикалният кралски двор и Квоте е от висшата благородническа класа. С негова помощ влязохме вътре. Това е причината да търпим толкова дълго досадната му компания.

— Цял йот само за да влезе човек вътре? — не вярваше Манет.

Кимнах в отговор.

Манет изсумтя неопределено, докато се оглеждаше наоколо и наблюдаваше добре облечените благородници, които се суетяха на балкона горе.

— Ами тогава — рече той — значи съм научил нещо днес.

„Еолиан“ тъкмо започваше да се пълни, така че решихме да убием времето в игра на ъгли. Беше просто приятелска игра — един драб за ръка, двойно за блъф, — но както бях обеднял, всички залози бяха високи за мен. За щастие играта на Манет беше точна като часовник — без глупави номера, без безумни наддавания или разчитане на предчувствия.

Симон поръча първите напитки, а Манет — вторите. Когато светлините в „Еолиан“ започнаха да изгасват, двамата с Манет бяхме десет ръце напред най-вече заради склонността на Симон да наддава прекалено възторжено. Прибрах медния йот с мрачно задоволство. Един талант и четири йота.

На сцената се качи възрастен мъж. След кратко представяне от Станчион той изпя сърцераздирателно затрогваща версия на „Последният ден на Таетн“, като си акомпанираше на мандолина. Пръстите му препускаха леко, бързо и сигурно по струните. А гласът му…

С възрастта повечето неща се влошават. Ръцете и гърбовете ни се вдървяват. Очите ни отслабват. Кожата ни загрубява и хубостта ни повяхва. Единственото изключение е гласът. Ако се грижите за него както трябва, той става все по-приятен с годините и с постоянната употреба. Неговият глас беше като сладка медовина. Когато свърши, го приветстваха възторжени аплодисменти и малко след това светлините отново грейнаха, а залата се изпълни с шума от разговори.

— Между изпълнителите има паузи — обясних на Манет, — така че хората да могат да разговарят, да се разхождат наоколо и да си поръчват напитки. Но самият Техлу и неговите ангели няма да ти помогнат, ако говориш по време на нечие изпълнение.