Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Не зная какво се случва с мен — казва той.

— Може би се е случвало и преди — разсъждава Херон. — Може да е имало Пазители, чиито сили са били нестабилни.

— Никога не съм чувала подобни истории — казвам аз.

— И не би могла — отвръща Херон. — Кой разказва такива неща на деца?

Истина е, че всички Пазители, които познавах като дете, контролираха дарбите си, но така и трябваше, нали, щом са толкова близо до кралицата? Мисълта, че съществуват други Пазители — Пазители като Блейз, никога не беше ми хрумвала. Но Херон е прав. Откъде бих могла да науча за тях?

Изведнъж се сещам за нещо, което свързвам с нашия разговор — у мен се заражда една глупава, отчаяна идея.

— Ние с Ерик имаме план да се върнем в бежанския лагер, за да отнесем още храна — съобщавам аз. — Отидохме заедно с Ерик да посетим Сьорен. Ако са останали някакви астрейци, които да знаят нещо за минната лудост, трябва да са там.

— Може би — неуверено се включва Артемизия.

— Колко храна си събрал, Херон? — трудно ми е да говоря нормално сред отломките около нас, причинени от пристъпа на Блейз, но правя усилия. Ако постоянно мисля за случилото се и какво означава, самата аз ще полудея. Има проблем, който трябва да реша, това е. И мога да го направя, докато помагам в същото време на бежанците. Концентрирам се по-скоро върху решението, отколкото върху проблема — и това е единственото нещо, което ме крепи да не се разпадна.

— Не е много — отвръща Херон, — но не смятам, че е възможно тайно да пренесем достатъчно храна, за да нахраним всички, без това да се забележи. Ако направя още две ходения до кухнята обаче, ще имаме толкова, колкото можем да носим.

— Направи го тогава — кимвам му аз. — Ерик и Хоа ще дойдат също, ще се срещнем с тях след един час. Арт, би ли разбрала какво говорят хората за земетресението? Не си представям, че може някой да си помисли нещо друго, освен че трусовете са били естествени, но искам да съм сигурна.

И двамата кимват в съгласие и бързо излизат, оставяйки ни сами с Блейз.

Започвам да чупя безпомощно ръце. Двамата с Блейз толкова старателно сме избягвали да говорим за влошаващата се нестабилност у него, че не съм сигурна как да подхвана подобен разговор сега.

— Не мога да остана в двореца, Тео — казва той, след като мълчим известно време. — Ще си опъна палатка извън стените на столицата, достатъчно далеч, за да не нараня никого. Но ще съм достатъчно близо, за да помагам, ако имаш нужда от мен.

— И ще ме оставиш тук сама?

Той трепва.

— Не го прави. Ти няма да си сама. С теб ще са Херон и Арт.

— Не е същото. Те не гледат на мен както ти. Не са ме познавали преди всичко това. Имам нужда от теб, Блейз — гласът ми секва и аз поклащам глава. — Първо ще отидем до лагера. Ще съберем информация. Ако след това все още искаш да си тръгнеш, няма да те спра.

— Не можем просто да разпитваме непознати за това. Ако някой разбере…

— Херон и Артемизия знаят и не са направили нищо — отбелязвам аз. — Не се отнасят с теб по-различно.

— Защото са ми приятели. Но дори Арт ще го направи, ако се случи отново. Непознати? Те ще се опитат да ме убият на място.

— Ами, няма да им казваме, че се отнася за теб. Ще задаваме само хипотетични въпроси, ще кажем, че се интересуваме по принцип.

— Няма начин това да не прозвучи съмнително.

— Тогава ще прикрием едното проучване с друго — сещам се за една идея. — Ще видим дали някой знае нещо за Крес, какво е станало с нея, защо тя има дарбата на Хаза, след като е изпила отровата Енкатрио. И оттам можем да продължим.

Блейз въздиша тежко, но не казва, че не е съгласен, това също е нещо.

— Шансовете са нулеви, едва ли ще стигнем до нещо — казва той след малко, докато си играе с гривната. — Скъпоценен камък на земята, която му дадох преди много години. Обикновено я държи скътана в джоба му, но сега я върти разсеяно между пръстите си.

— Няма лек за минната лудост.

Това не е минна лудост , иска ми се да кажа, но вече не съм толкова сигурна. Какво друго е минната лудост, ако не дарба, дадена на някого, който не може да се справи с нея. Може би не е много по-различно от благословията. Може би са двете страни на една и съща монета. Внезапно, като шок, осъзнавам колко малко знам за собствената си страна. Макар вече да съм по-скоро възрастен човек, отколкото дете, едва ли знам повече за боговете и мините, отколкото когато бях на шест години.

Блейз стиска гривната със скъпоценния камък на земята толкова силно, че кокалчетата на пръстите му са побелели.