Лора Себастьян - Повелителката на дима

Хоа застива до мен. Аз не знам какво означава думата, но тя знае. Изкашля се, преди да ми обясни.

— Принцеса. Охо беше нашата дума за принцеса в Гораки, така наричахме дъщерята на императора. С тази дума наричаха и мен тогава, макар ти да си нещо повече от принцеса. Те още не го знаят, но ще им покажеш.

Тя звучи така уверена в мен, по-сигурна, отколкото аз някога съм била. Години наред ние страдахме една до друга. Тя беше чужденка, скрита зад мълчанието и резервираността си, с които предпазваше и двете ни. Но аз не й бях чужда. Бях момичето, което тя къпеше и обличаше и слагаше в леглото всяка вечер. Тя се грижеше за мен повече, отколкото за собствения си син. Пресягам се и хващам ръката й, стискам я лекичко в моята. Очите й се напълват със сълзи, но тя премигва, за да ги отпъди, преди да са се търкулнали надолу.

— Охо Хоа — казва тя толкова тихичко, че едва я чувам. Но тя и бездруго не говори на мен, думите са предназначени само за нейните уши. Име, което й е било отнето по същия начин, както и моето.

— Търсим старейшините — казвам на децата на астрейски. Те премигват объркано и се споглеждат едно друго. Сигурно разбират една, две думички.

— Можеш ли да ги попиташ на горакски къде са старейшините? — обръщам се към Хоа на каловаксийски. Тя кимва и превежда. По лицата на децата се вижда, че са разбрали, след като са свързали някои астрейски и горакски думи.

Едно от по-големите момичета, може би деветгодишно, ме хваща за ръка и ме повежда през уличките. Момченце на около четири годинки взима другата ми ръка, когато поглеждам към Хоа и Артемизия, виждам как децата се боричкат, за да хванат техните ръце. Дори Артемизия се размеква, когато едно момченце сграбчва ръката й, а после й се усмихва лъчезарно, разкривайки липсващо предно зъбче.

Децата ни превеждат през мръсните улици, спирам се само за малко, колкото да се уверя, че Блейз, Херон и Ерик са влезли без проблем. Те са минали портата и разтоварват пакетите с храна, а група възрастни бежанци ги наблюдават с гладни очи. Не съм сигурна как ще разпределим справедливо храната, която сме донесли — дори да можехме да го направим, пак нямаше да стигне. Като бинт върху отворена рана, нищо повече.

Поглеждам надолу към двете деца, които стискат ръцете ми така, сякаш са ужасени, че може да им се изплъзна. Трябва да има нещо друго, което да направя за тях, но не мога да го измисля. Струва ми се, че никога не съм се чувствала така безпомощна през живота си, дори когато тейнът стоеше над мен с камшик в ръка.

Децата ни отвеждат в същата съборетина като преди. Тъкмо пристъпяме към входната врата и тя се отваря. Пред нас стои Тала с ръка на хълбока си и с неразгадаемо изражение на лицето.

— Пак ли ти — казва ми тя на астрейски със силен акцент. Очите й се стрелкат към Артемизия, а после към Хоа. — С нов приятел този път. Това да не ви е парк да идвате и да си играете тук.

Усещам как бузите ми пламват.

— Донесохме храна колкото успяхме да вземем. Пак няма да е достатъчна, но… само това успяхме да донесем.

Ноздрите й така се разширяват, докато се вторачва в мен, че имам чувството, че скоро ще се вкаменя на място. Тала мълчи.

— Това е Хоа — посочвам към мястото, където е застанала от дясната ми страна. Разбирайки, че съм я представила, Хоа се поизправя и леко повдига брадичката си.

— Охо Хоа — казва тя. — Та Гораки.

Нещо проблясва в очите на Тала.

— Имаше време, когато не си представях, че някога ще срещна принцеса. Сега сякаш се умножавате.

— Аз всъщност съм кралица — отвръщам, макар да чувам гласа на Драгонсбейн да ехти в главата ми. Кралица на какво точно? Не обръщам внимание на този глас, но неговият призрак ме дебне.

Тала се разсмива и бутва вратата да я отвори по-широко.

— Много добре, кралице. Влизайте и трите — казва тя, а после поглежда към децата, говори им нещо, което не разбирам, и размахва ръце. Те се кискат и побягват, а ние пристъпваме вътре. Всички старейшини са тук. Сигурно си делят къщата, колкото и да е малка. Сандрин седи на износен дюшек, в ръцете си държи книга, която изглежда сякаш е загубила повече от половината си страници. Когато ни чува да влизаме, поглежда нагоре и челото между веждите му се сбръчква.

— Ваше величество — казва той и става на крака — мислех, че повече няма да ви видим.

В мен се надига чувство за вина, макар че нямам представа дали бих могла да се върна по-рано. Може би не трябваше да си тръгвам от тук. Колкото и да е прекрасен стакриверийският дворец, мисля, че тук се чувствам по-комфортно, да помагам на хората означава да раздавам храна и скъпоценности, да поправям някой покрив, вместо да продавам себе си на непознат владетел от чужда страна. Но тайното пренасяне на храна и поправката на покриви са временни решения. Единственият начин, по който наистина мога да помогна на тези хора, е да им дам страна, която да нарекат свой дом.