Роберт Силверберг - Маджипур

— Не, братко Валънтайн.

— Знам, че ви боготворят.

— Да, така е, защото ние наистина сме богове. Но не поддържаме бунта. Даваме им само онази подкрепа, която бихме дали на всеки, дошъл да я поиска, но не целим да ви прогоним от света.

— Сигурно ни мразите!

— Не, братко Валънтайн.

— Ние ви преследваме. Убиваме ви. Храним се с вашата плът, пием кръвта ви и изработваме от костите ви дрънкулки.

— Да, това е вярно. Но защо да ви мразим, братко Валънтайн? Защо?

Не отговори веднага. Лежеше вцепенен, тръпнещ от благоговение до спящата Карабела, премисляше чутото — спокойното признание на водния крал, че драконите са богове. Какво би значило това? А също така твърдението за непричастност към бунта и смайващото признание, че драконите не таят омраза срещу маджипурци за стореното.

— Значи ли това, че сте неспособни да мразите, Маазмурн?

— Ние разбираме това чувство.

— Но не го изпитвате?

— Омразата не е същностна, братко Валънтайн. Стореното ни от вашите ловци е в реда на нещата. То е част от живота: един от аспектите на Това, Което Е. Какъвто съм аз, какъвто си ти. Ние ценим Това, Което Е във всичките му проявления. Вие ни избивате и ни използвате. Понякога ние ви убиваме, ако това ни се стори уместно, и така на свой ред ние ви използваме. Говоря ти все за Това, Което Е. Някога пиуриварците убиха няколко от нашите в техния каменен град, който сега е мъртъв. Внушиха си, че са извършили чудовищно престъпление, и за да изкупят вината си разрушиха собствения си град. Но те не разбират. Никой от вас, децата на сушата, не разбира. Просто всичко е Това, Което Е.

— А нашата съпротива срещу хаоса? Грешим ли, че се противим на пиуриварците? Нима сме длъжни смирено да приемем орисията си, защото и тя е Това, Което Е? — попита Валънтайн.

— И вашата съпротива е Това, Което Е.

— Тогава не виждам смисъл в твоята философия, Маазмурн.

— Не е нужно, братко. Но и мнението ти е Това, Което Е.

— Искам да дойде край на разсипията каза след кратко мълчание Валънтайн. Или по-точно да запазим онова, което ние на Маджипур разбирахме като Това, Което Е.

— Разбира се, ще успееш.

— Моля те, помогни ми.

— Заловихме един променящ се, милорд — каза Алзимир. — Твърди, че носи спешно съобщение за теб и само за теб.

Хисун се намръщи.

— Шпионин, не мислиш ли?

— Много вероятно, милорд.

— Или дори убиец.

— И това не е изключено, разбира се. Но е малковероятно. Вярно, той е променящ се, милорд, сиреч съмнителен. Но по време на разпита ми се видя искрен. Като че ли.

— Променящи се и искреност! — каза Хисун със смях. — Не внедриха ли шпионин в антуража на лорд Валънтайн?

— Чувал съм за това. Какво да го правя тогава?

— Да ми го доведеш.

— Ами ако се кани да спретне някакъв метаморфоски трик?

— Ше си отваряме очите на четири, Алзамир. Но ми го доведи.

Подобно гостоприемство криеше рискове, но това, че някой е пратеник на противника не е повод да го изгониш или да му видиш сметката само защото го подозираш в предателство. Пък и след седмиците уморително скитане из подгизналата джунгла си беше развлечение най-после да видиш променящ се, защото досега не бяха срещнали из тези пущинаци нито един.

Бивакуваха точно до горичката от гигантски дуики някъде по източната граница на Пиурифейн, близо до река Стейче. Дуиките наистина бяха внушителни, колосални, живописни, но ботаническите чудеса бяха слаба компенсация за кошмара на този безкраен поход из влажните метаморфски гори. Валеше непрестанно, всичко мухлясваше и гниеше, включително и мозъкът. И въпреки всички усилия, досега не бяха видели никакви градове, никакви руини, никакви следи и въобще никакви метаморфи. Сякаш търсеха митични същества в необитаема джунгла.

Хисун знаеше, че и Дивис бере същите ядове в другия край на Пиуридейн. Метаморфите вероятно бягаха от място на място или се преобразяваха в дървета и храстчета и мълчаливо стояха наоколо, като сподавяха смеха си, когато войските на коронала ги подминаваха. Хисун си помисли, че гигантските дуики можеше да са и разузнавачи на метаморфите. И реши да си поговори с шпионина, пратеника, убиеца или който и да е. Можеше да научи нещо или в най-лошия случай поне да се повесели.

Алзимир се върна много скоро с пленника, взет под строга охрана.

Също като малцината видени преди пиуриварци и този бе странен, смущаващ тип — кльощав до чупливост дългуч, гол, но с надбедрена превръзка от кожа. Гостенинът бе бледозелен, с уста като цепка, подутина наместо нос и дръпнати очи, почти скрити от големи клепки. Изглеждаше неспокоен и почти безобиден. При все това Хисун съжали, че няма до себе си някой ясновидец като Делиамбър или Тизана, или самия Валънтайн. В главата на този метаморф можеше да се крие някой пъклен замисъл.