Карен Монинг - Мистерията на изчезналия амулет

И двата спряха.

Настана тишина.

Почуках с кокалчета по пода от объркване, чудейки се точно колко не на място си пъхах носа.

Вече не се чувствах нито задник, нито нахакана. Тръгнах обратно към стаята си. Когато пристъпих на уличката, вятърът понесе боклук по паважа и плътната облачна покривка се раздели, за да разкрие парче тъмно небе. Зората щеше да дойде след мигове, но луната все още бе ярка и пълна. Отдясно на мен в Мрачната зона Сенките вече не се свиваха в тъмата. Бяха избягали от нещо и това нещо не беше нито луната, нито зората. Наблюдавах ги от прозореца си напоследък. Те отстъпваха с нощта в различни степени, а най-големите от тях се мотаеха до последно.

Погледнах наляво и затаих дъх.

— Не! — прошепнах.

Точно отвъд обсега на прожекторите от сградата стоеше висока, покрита в черно фигура, дипли от полунощна тъкан шумоляха на вятъра.

Няколко пъти през изминалата седмица мислех, че съм зървала нещо през прозореца късно през нощта. Нещо толкова банално, та бях отказала да повярвам, че е истина. Нямаше да повярвам и сега.

Фае бяха достатъчно лоши.

— Ти не си там! — казах му.

Втурнах се през уличката, взех стъпалата с един скок, изритах вратата и връхлетях вътре. Когато погледнах назад, привидението го нямаше.

Разсмях се треперливо. Знаех добре.

Никога не е било там.

Взех душ, изсуших си косата, облякох се, грабнах студено капучино от хладилника и стигнах долу точно навреме за появяването на Фиона и на полицията, която дойде да ме арестува.

— Казах ви. Той работеше по случая на сестра ми.

— И кога го видяхте за последен път?

— И това ви казах. Вчера сутринта. Отби се в книжарницата.

— Защо се е отбил в книжарницата?

— О, за Бога! И това ви казах. За да ми съобщи, че е преразгледал случая и все още няма улики, и че много съжалява, но случаят ще трябва да си остане приключен.

— Очаквате да повярвам, че инспектор О’Дъфи, а той случайно има чудесна жена и три деца, които води на църква всяка неделя, а после на обяд с роднините — семейна разходка, пренебрегнал само четири пъти за последните петнайсет години, и то заради погребения, е пропуснал това, за да направи ранно утринно посещение на сестрата на жертва на убийство, за да й каже, че вече приключен случай остава приключен?

Ех, маргаритки! Дори аз се стреснах от липсата на логика в това.

— Защо не е използвал телефона?

Вдигнах рамене.

Инспектор Джейни, който ме разпитваше, махна на двамата полицаи до вратата да излязат. Стана от масата, обиколи я и спря зад мен. Усещах го да стои отзад и да се взира в мен. Усещах остро древното крадено копие, затъкнато в ботуша ми под крачола на дънките. Ако ме обвиняха и претърсеха, щях да загазя много.

— Вие сте привлекателна млада жена, госпожице Лейн.

— В смисъл?

— Имаше ли нещо между вас и инспектор О’Дъфи?

— О, моля ви! Наистина ли мислите, че той е мой тип?

— Беше, госпожице Лейн. Наистина ли мисля, че беше ваш тип. Той е мъртъв.

Взрях се нагоре към Гарда, който надвисваше над мен, опитвайки се да използва господстваща поза на тялото, за да ме сплаши. Той не знаеше, че денят ми вече е достатъчно лош, нито пък че няма много неща в човешкия свят, които да ме плашат.

— Ще ме арестувате ли, или не?

— Жена му каза, че напоследък е бил разсеян. Разтревожен. Не се е хранел. Тя няма никаква представа защо. Вие знаете ли?

— Не. Казах ви и това. Половин дузина пъти вече. Колко още пъти трябва да го повторя, за да свършим с това? — говорех като лош актьор в още по-лош филм.

Той също.

— Колкото пъти аз кажа, че трябва. Да започнем отначало! Разкажете ми отново за първия път, когато сте го видяла тук в управлението!

Поех дълбоко дъх и затворих очи.

— Отворете очи и отговорете на въпроса!

Отворих очи и го изгледах кръвнишки. Все още не можех да повярвам, че О’Дъфи е мъртъв. Бяха му прерязали гърлото, прецаквайки моя свят. В едната си ръка е стискал парче хартия с моето име и адреса на книжарницата, написани на него. Не беше отнело много време на неговите братя по — е, не точно по оръжие, дъблинските полицаи не носят оръжие — да дойдат да ме търсят. Прекарах сутринта в битка със Сенки и със Секс-до-смърт-Фае, открих, че нещо чудовищно живее под гаража на Баронс точно зад стаята ми, а сега бях в полицейското управление и ме разпитваха по подозрения в убийство. Можеше ли денят ми да стане още по-лош? О, те не повдигнаха официални обвинения, но със сигурност използваха сплашващи тактики върху мен в книжарницата, като се опитваха да ме накарат да мисля, че ще го направят. Дадоха ясно да се разбере, че при най-малкия повод могат да ме изправят до стената и да започнат да ми правят затворнически снимки. Бях чужденка в този град, почти всички отговори, които дадох, звучаха уклончиво, защото бяха уклончиви, а визитата на О’Дъфи в неделя сутрин наистина изглеждаше подозрителна.