Кристи Голден - Отвъд Тъмния портал

Кръвта яростно пулсираше във вените му, с краищата на очите си виждаше червеникави петна и едва си поемаше дъх, но Гром се чувстваше по-жив от всякога. Хубаво. Беше много хубаво. Настъпи кратко временно затишие и той се огледа наоколо. Накъдето и да погледнеше, виждаше човешки трупове. Десетки тела с широко отворени очи, по лицата им бе изписан страх, а кръв се стичаше от…

Гром се намръщи и усети как жаждата му за кръв отслабва. Да, десетки трупове, но човекът, когото бе забелязал, онзи със златния нагръдник… къде беше той? Той изръмжа и разклати глава, отърсвайки се от опиянението си, за да се вслуша във воинските си инстинкти. Игнорира виковете и крясъците на другарите си, затича се към края на долината и спря да се ослуша. Да, определено чуваше стъпки на копита и те се отдалечаваха бързо. Някой беше оцелял и бе решил да избяга. Да се скрие в крепостта.

Гром се върна на бойното поле и откри там Горфийнд. Сграбчи ръката му и извика:

— Един от тях е избягал! Мисля, че е водачът им. Запътил се е към крепостта!

Горфийнд кимна.

— Последвай го — изкрещя той, опитвайки се да надвика шума от битката. — И се постарай да отвлечеш вниманието на хората в крепостта. Трябва да вземем артефакта, ще ни отнеме няколко дни.

Гром кимна.

— Не се тревожи — обеща той. — Ще изпълня дълга си, гледай ти да направиш същото.

Рицарят на смъртта се засмя и се обърна, без да каже нищо повече, освобождавайки вожда на клана Уорсонг. Той протегна бронирани ръце и от тях изригна мрак, които помете два коня и ездачите им. Гром стисна зъби. Той не харесваше Горфийнд и всъщност всички рицари на смъртта — те вече бяха изживели животите си и се бяха върнали от смъртта в някакви човешки тела. Как можеше да се довери на подобно неестествено същество? Но Нер’зул бе одобрил плана на Горфийнд и Гром нямаше друг избор, освен да го последва. Само се надяваше рицарят на смъртта да се окаже прав и тези странни предмети, които толкова упорито издирваха, наистина да позволят на Нер’зул да спаси расата им. Междувременно той имаше заповеди, които щеше да изпълни с удоволствие.

— Част от вас да останат тук — заповяда той на воините си. — Останалите, а също и другите кланове, идвате с мен. — Той се усмихна и вдигна високо Горхаул. — Чака ни крепост за превземане!

Мурадин Бронзбиърд, брат на крал Магни и посланик в човешкото кралство Лордерон, вървеше забързано по коридорите на двореца.

— ’Сички тия завои, ъгли и проходи — мърмореше си той под нос.

Ако помнеше правилно, тук някъде трябваше да е спираловидното стълбище, което води до кралските покои и балконите. Май помнеше, че ако мине през тренировъчната зала, ще…

— Хей!

Мурадин леко подскочи, осъзнавайки, че гласът принадлежи на малко дете. Усмихна се широко в гъстата си рошава брада, когато надникна зад ъгъла и видя младият Артас да стои пред една стара броня, окачена на малка поставка. Принцът вече беше на дванадесет — симпатично младо момче, усмихнато и лъчезарно, със златни къдрици. Сега обаче принц Артас изглеждаше много сериозен и държеше дървен меч, насочен към гърлото на бронята.

— Мислиш, че ще преминеш ли, долен орк? — извика Артас. — Това е земя на Алианса! Този път ще те пощадя. Изчезвай и повече не се връщай!

Макар и прегладнял и закъсняващ, Мурадин се ухили и спря да го погледа. За това се бореха всички, нали? Той и Магни и брат им Бран, човеците, Лотар — дано почива в мир, и младият Туралиън — всички се бореха заедно срещу орките, за да освободят Айрънфордж в края на Втората война. След това Мурадин и Бран бяха отишли с хората до Тъмния портал, за да гледат със задоволство унищожаването му. За да бъдат децата в безопасност. За да им осигурят добро бъдеще.

Артас се изпъна.

— Какво? Няма да се оттеглиш? Дадох ти шанс, но щом е така, ще се бием!

Младият принц нададе яростен рев и атакува. И всъщност доста умно предпочете да не напада директно старата броня, което без съмнение щеше да разгневи баща му, но се стрелна пъргаво към въображаемия си враг странично. Усмивката на Мурадин избледня. Какво беше това? Кой, по дяволите, е обучавал това момче? Какви широки и неконтролирани движения правеше само? А захватът му… а-ах, грешно, всичко беше грешно. Той се намръщи още повече след един особено енергичен замах, при който Артас изпусна дървения меч. Оръжието прелетя през стаята и се удари шумно на пода. Артас се сепна и се огледа, за да види дали звукът не бе привлякъл нечие внимание. Бузите му поруменяха, когато срещна погледа на Мурадин.