Кристи Голден - Отвъд Тъмния портал

Ужасните звуци бяха заглушени от яростен гръм. Преди да осъзнае какво става, последва мощен сблъсък и Кадгар полетя назад. Строполи се тежко на земята и за миг изгуби съзнание. Но бързо се съвзе и с мъка, силно задъхан, веднага погледна към портала. Нямаше го. Гигантските статуи, които го пазеха, се бяха превърнали в неузнаваеми купчини камък. Трите колони, които формираха портала и поддържаха рифта с величествени гравюри, се бяха превърнали в чакъл. Нямаше следа от Азерот. Успяха! Наистина унищожиха портала и рифта. И сега стояха тук, откъснати от всичко познато.

Навсякъде около него воините на Ордата и Алианса се опитваха да се държат на крака, а земята на Дренор яростно се тресеше. Орките побягнаха, явно без да осъзнават, че всъщност няма къде да отидат. Разрушението на портала явно добави още към щетите на Дренор и катаклизмите се увеличиха и зачестиха. Всички бяха непрекъснато подмятани и разтърсвани, сякаш се намираха в малка лодка в разярено море, земята се вълнуваше като вода, а небето бе по-гъсто от мъгла. „Каква позорна смърт“, помисли си Кадгар с леко изумление. „Парче земя да ти размаже мозъка“. Той се огледа за последно за другарите си — Данат все още бе на крака и се бореше с орките, които не бяха успели да побегнат. Алериа беше паднала, а Туралиън й помагаше да се изправи и после бързо превърза дълбоката рана на ръката й.

Вероятно усетил погледа на Кадгар, Туралиън вдигна очи. За миг погледите им се срещнаха и Туралиън се усмихна спокойно и нежно, като истински паладин. Алериа също се обърна към архимага и кимна с глава, а златната й коса бе потъмняла от прах и пръски кръв. Кърдран, който все още кръжеше върху Скай’рий, вдигна чука си в знак на поздрав. И така щеше да свърши всичко. Кадгар подозираше, че няма да оцелее, но бе страшно благодарен, че все пак успяха да затворят портала и да спасят света си. И бе също толкова благодарен, че ако трябва да умре — както иронично си спомни, че се случва с всички хора — ще бъде тук, заедно с другарите си, борещи се рамо до рамо — както винаги.

Слаба искра привлече вниманието му. Той примигна. Не, там си беше — вълничка в тъканта на времето и пространството. Още един рифт. Друг свят. Свят, който може би не бе на смъртно легло.

— Там! — провикна се той с всичка сила и посочи към рифта. — Трябва да преминем! Това е единственият ни шанс!

Алериа и Туралиън се спогледаха. Кадгар не можа да чуе какво си казаха, заради оглушителния шум в света, който се разкъсваше, но видя, че се прегръщат, хващат се за ръка и се обръщат към рифта. Всички бяха преминали през Тъмния портал в Дренор, но поне имаха бегла представа какво ще открият. Но това…

Предсмъртният гърч на Дренор продължаваше и Кадгар тежко се строполи на земята. Изправи се с мъка и погледна към рифта. Спасение или още по-страшна съдба? Той не знаеше. Никой от тях не знаеше. Но им предстоеше да разберат… по един или друг начин. Кадгар, архимаг, старец и младеж, преглътна тежко, стегна се и побягна през портала.

— Продължавайте! Воини на Ордата, не сме далеч!

Гласът на Гром Хелскрийм отекна над глъчката и окуражи всички, които го чуха. Рексар се обърна, бойната секира в лявата му ръка проряза гърлото на един войник на Алианса, а другата секира в дясната му ръка разцепи втори воин от рамото до кръста. До него вълкът му Харата се озъби и се спусна напред, а масивната му челюст се сключи върху ръката на трети войник. Рексар чу познатия звук на зъби, пробиващи кост и човекът изкрещя и изпусна меча си. Харата пусна разкъсаната ръка, светкавично скочи и прехапа гърлото му. Двамата бяха чудесен смъртоносен екип.

От едната си страна Рексар видя Гром Хелскрийм, вожд на клана Уорсонг, чиято секира Горхаул свистеше и посичаше враговете един след друг. Още воини на Уорсонг се сражаваха до водача си, ревът и бойните им викове се сливаха в една зловеща мелодия, носеща смърт и разрушение.

Рексар бе един от малцината, които не бяха членове на този клан, но това не бе нещо ново за него. Той всъщност нямаше свой клан. Поне не и клан от Ордата. Неговият народ, наречен мок’натал, винаги е бил особено самостоятелен. Като малочислен народ, животът им е бил труден и съсредоточен върху опазването на родната им земя в планините Блейдс Едж 63 63 Блейдс Едж — Blade’s Edge (англ.) — blade (острие); edge (връх). — Б.пр. , която огрите се опитвали да завземат. Рексар се бе опитал да говори с баща си Леорокс за Тъмния портал, който орките строяха, за възможността на обсадения мок’натал да започне на чисто в нов свят. Но Леорокс бе разбрал от думите му единствено това, че синът му не желае да остане там, където се е родил, и да защитава земята, която му се полага. И двамата искаха да помогнат на хората си, но накрая Рексар последва Ордата и този негов избор го лиши от наследство. Сега Ордата бе неговото семейство. А той си оставаше все така различен.