Джоан Роулинг - Хари Потър и огненият бокал

Докато той мислеше какво да прави, змията стигна до него и като по чудо го подмина. Тя се бе насочила към хриптенето и съскането на студения глас зад вратата и след секунди краят на люспестата й опашка изчезна през прага.

Пот изби по челото на стареца, а ръката му, подпряна на бастуна, трепереше. Вътре в стаята студеният глас продължаваше да съска и на Франк му хрумна странна и нелепа мисъл — мъжът разговаряше със змията.

Градинарят не проумяваше какво става. Единственото, което искаше, бе да се върне в леглото при грейката си. Но краката му отказваха да помръднат. Докато още стоеше разтреперан и се мъчеше да се овладее, студеният глас изведнъж отново заговори на човешки език.

— Наджини носи интересни новини, Опаш — изрече той.

— Т-така ли, господарю?

— Точно така — отвърна гласът. — Казва, че отвън до вратата стои един стар мъгъл и подслушва всяка наша дума.

Франк нямаше време да се скрие. Чуха се стъпки и вратата на стаята се отвори широко. Зад нея стоеше нисък оплешивяващ мъж с посивяла коса, остър нос и малки воднисти очи, по чието лице се четеше страх, примесен с тревога.

— Покани го да влезе, Опаш. Забрави ли добрите обноски?

Студеният глас идваше от едно старинно кресло край камината, но не се виждаше кой говори. Змията пък се бе увила на кълбо върху парцаливо килимче пред камината като зловеща карикатура на домашен любимец.

Опаш кимна на Франк да влезе. Все още разтреперан, градинарят стисна бастуна си по-здраво и куцукайки, прекрачи през прага.

Стаята бе осветена единствено от огъня, който хвърляше издължени, подобни на паяци сенки по стените. Франк се вторачи в гърба на креслото. Мъжът в него изглежда бе по-дребен и от прислужника си, защото не се виждаше дори тилът му.

— Всичко ли чу, мъгъл? — попита го студеният глас.

— Как ме нарекохте? — дръзко каза Франк, защото — веднъж озовал се в стаята — реши, че е време да действа, и се почувства по-смел. Такъв си бе и през войната.

— Мъгъл те нарекох — отвърна спокойно гласът. — Това значи, че не си магьосник.

— Не знам какво имате предвид, като казвате „магьосник“ — с още по-твърд глас рече Франк. — Знам само, че чух достатъчно, за да вдигна на крак полицията тази нощ, и ще го направя. Убили сте човек, а кроите и други убийства! А ще ви кажа и още нещо — хрумна му да добави, — жена ми знае, че съм тук и ако не се върна…

— Ти нямаш жена — изрече студеният глас много тихо. — И никой не знае, че си тук. На никого не си казал, че идваш. Недей да лъжеш Лорд Волдемор, мъгъл, защото той знае… винаги знае…

— О, така ли? — грубо го прекъсна Франк. — Лорд значи? Е, не ми допада държанието ви, лорде. Защо не се обърнете и не ме погледнете в очите като човек?

— Само че аз не съм човек, мъгъле — студеният глас едва се долавяше сред пращенето откъм камината. — Аз съм много, много повече от човек. Но пък… защо не? Ще те погледна в очите… Опаш, ела и обърни креслото.

Слугата потрепери.

— Чу ли ме, Опаш?

Много бавно, с изкривено лице, като че би направил всичко друго, само и само да не се приближава до господаря си и килимчето, на което лежеше змията, дребният мъж пристъпи напред, хвана креслото и започна да го обръща. Влечугото вдигна грозната си триъгълна глава и леко изсъска, когато краката на креслото закачиха килимчето.

Миг по-късно креслото вече беше обърнато към Франк и той видя това, което седеше в него. Бастунът му падна с трясък на пода, устата му се отвори и той закрещя. Съществото в креслото вдигна магическата си пръчка и каза нещо, но старецът крещеше така неистово, че не чу нито дума. За миг проблясна зелена светлина, разнесе се вихрен шум и Франк Брайс се сгърчи. Бе мъртъв още преди да се строполи на пода.

На около триста километра от това място момчето на име Хари Потър се сепна в съня си и се събуди.

Хари лежеше по гръб и дишаше учестено, сякаш бе тичал. Беше сънувал мъчителен сън и се събуди, притиснал двете си ръце към лицето. Старият мълниевиден белег на неговото чело пареше пръстите му, сякаш някой току-що бе допрял нагорещено до бяло желязо до кожата му.

Той седна в леглото, притискайки белега с една ръка, а с другата посегна в мрака към нощното шкафче за очилата. Сложи си ги и видя по-ясно стаята, осветена от слабата мътнооранжева светлина на уличния фенер, която се процеждаше през завесите.

Хари отново опипа белега. Все още го болеше. Запали нощната лампа, измъкна се от леглото, прекоси стаята, отвори гардероба и се вторачи в огледалото от вътрешната страна на вратата. Оттам го гледаше слабичко четиринайсетгодишно момче, а в яснозелените му очи под разрешената черна коса се четеше недоумение. Хари огледа съвсем отблизо белега върху отражението си в огледалото — не се беше променил, но все още му припарваше.