Джоан Роулинг - Хари Потър и огненият бокал

Вуйчо Върнън остави настрана вестника, изсумтя с негодувание и погледна пренебрежително своята част от грейпфрута.

— Само това ли? — попита той ядно.

Леля Петуния му хвърли свиреп поглед и кимна многозначително към Дъдли, който вече бе омел четвъртинката си и кисело бе вторачил прасешките си очички в резенчето на Хари.

Вуйчо Върнън изпусна тежка въздишка, която разроши огромните му рунтави мустаци, и взе лъжичката си.

Звънна звънецът на входната врата. Вуйчо Върнън се надигна от стола и се затътри по коридора. Бърз като светкавица, Дъдли открадна остатъка от грейпфрут от чинията на баща си, докато майка му бе заета с чайника.

Хари чу говор пред вратата, някой се изсмя, а вуйчо Върнън отговори рязко. После вратата се затвори и откъм коридора се разнесе звук от раздиране на хартия.

Леля Петуния остави чайника на масата и се огледа любопитно за вуйчо Върнън. Не след дълго разбра къде е, а минута по-късно се появи и самият той. Беше направо бесен.

— Ти! — кресна на Хари. — Във всекидневната! Моментално!

В пълно недоумение какво ли щяха да му припишат този път, Хари стана и последва вуйчо си от кухнята в съседната стая. Вуйчо Върнън рязко затвори вратата след него.

— Така — изрече той и закрачи към камината, а после се обърна с лице към Хари, като че щеше да го обяви за арестуван. — Така…

Хари с удоволствие би попитал „Какво така?“, но предпочете да не подлага на изпитание нервите на вуйчо си толкова рано сутрин, особено след като те вече бяха силно опънати поради липсата на закуска. Така че реши да изглежда учтиво озадачен.

— Това пристигна току-що — Вуйчото размаха пред Хари един изписан лист лилава хартия. — Писмо. Отнася се до теб.

Хари съвсем се обърка. Кой би писал на вуйчо Върнън нещо за него? Кой от познатите му би изпратил писмо по обикновената поща?

Вуйчо Върнън го погледна гневно, после сведе очи към писмото и започна да чете на глас:

Уважаеми господин и госпожа Дърсли,

Не сме се запознавали официално, но съм сигурна, че много сте чували от племенника си за моя син Рон.

Навярно Хари ви е казал, че финалът на Световното първенство по куидич е следващия понеделник вечерта. Благодарение на връзките си в Отдела за магически игри и спортове мъжът ми Артър успя да намери билети за първокласни места.

Надявам се, че ще ни позволите да заведем Хари на мача, защото такава възможност се удава веднъж в живота. Великобритания не е била домакин на първенството от трийсет години и билети се намират изключително трудно. Много бихме се радвали след това Хари да ни погостува до края на лятната ваканция, а после ще го качим на влака за училище.

Най-добре ще бъде Хари да ни изпрати вашия отговор колкото е възможно по-скоро по нормалния за нас начин, тъй като мъгълски пощальон никога не е идвал в къщата ни и не съм убедена, че може да я намери.

С надежда скоро да видя Хари,

Моли Уизли

Р.S. Надявам се, че сме залепили достатъчно марки.

Вуйчо Върнън приключи с четенето, бръкна във вътрешния си джоб, извади оттам още нещо и изръмжа:

— Виж това.

Той размаха плика, в който бе пристигнало писмото на госпожа Уизли, и Хари едва се сдържа да не прихне. Цялата повърхност на този плик бе покрита с марки, освен едно малко квадратче от лицевата страна, в което госпожа Уизли едва бе побрала с дребни букви адреса на семейство Дърсли.

— Е, май е сложила достатъчно марки — спокойно каза Хари, като че госпожа Уизли бе направила грешка, която всеки би могъл да допусне.

Очите на вуйчо му засвяткаха.

— Пощальонът го е забелязал — процеди през скърцащи зъби той. — Било му много интересно откъде е писмото и затова звъннал на вратата. Сторило му се забавно.

Хари не каза нищо. Друг едва ли щеше да разбере защо вуйчо Върнън вдига толкова шум за някакви си марки, но Хари бе живял със семейство Дърсли достатъчно дълго и знаеше колко докачливи бяха те за всичко, което малко се отклоняваше от нормалното. А най-много се страхуваха някой да не научи, че имат връзка (колкото и далечна да бе тя) с хора като госпожа Уизли.

Вуйчо Върнън все още мяташе погледи като мълнии към Хари, който се опитваше да запази спокойствие. Ако не кажеше или не извършеше нещо глупаво, щеше да отиде на най-голямото развлечение, откакто се помнеше. Очакваше вуйчо му да каже нещо, но той само продължаваше да го стрелка с очи. Хари се осмели да наруши тишината.

— Е, мога ли да отида? — попита той.

По широкото мораво лице на вуйчо Върнън премина лек спазъм. Мустаците му се наежиха. Хари знаеше, че зад мустаците протича яростен двубой, тъй като двата основни инстинкта на вуйчо Върнън бяха влезли в противоречие. Ако пуснеше Хари да отиде, момчето щеше да бъде щастливо, а точно срещу това вуйчото се бореше вече тринайсет години. От друга страна, ако разрешеше на Хари да прекара със семейство Уизли остатъка от лятната ваканция, щеше да се отърве от него две седмици по-рано, отколкото очакваше, а вуйчо Върнън мразеше самото присъствие на Хари в къщата. И изглежда за да си даде време за размисъл, той отново погледна към писмото на госпожа Уизли.