Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца част 1

да се подготвям специално. Колкото повече уча, толкова по-зле се справям. Само се

изнервям.

— Тогава трябва да смениш датата си — казах аз и посочих сновящата насам-натам

тълпа от студенти. — Някой би платил за тази дата цял талант, а може би и повече.

— Не съм много по пазарлъците — призна тя. — Просто си казвам, че каквато плочка

съм изтеглила, такъв ми е късметът, и се придържам към тази мисъл.

Сега, когато вече не бяхме на опашката, нямахме извинение да останем заедно. Но

компанията й ми беше приятна, а и тя, изглежда, не бързаше особено да си тръгне, така че

двамата се разхождахме безцелно из двора сред многолюдната тълпа.

— Умирам от глад — внезапно каза Фела. — Искаш ли да отидем някъде за ранен обяд?

Беше ми болезнено ясно колко е олекнала кесията ми. Ако обеднеех още малко, щеше да

се наложи да сложа някой камък в нея, та да не я отнесе вятърът. Храната ми в „При Анкер“

беше безплатна, защото свирех там. Така че да харча пари за ядене другаде, особено когато

приемните изпити бяха толкова близко, би било абсолютна глупост.

— Много бих искал — искрено отвърнах аз, — но трябва да се поогледам малко тук и да

видя дали някой няма да иска да си разменим датите. От край време се пазаря.

Фела порови в джоба си.

— Ако ти трябва повече време, можеш да вземеш моята плочка.

Погледнах силно изкушен плочката между палеца и показалеца й. Още два дни

подготовка щяха да са дар от бога. Или пък можех да изкарам един, дори два таланта, ако я

разменя.

— Не бих искал да те лиша от късмета ти — усмихнах се аз. — А и ти със сигурност не

би искала да го размениш за моя. Освен това вече беше твърде щедра с мен.

Многозначително изпънах рамене под плаща.

Фела се усмихна на думите ми и протегна ръка, за да прокара пръсти по предната част на

дрехата.

— Радвам се, че ти харесва. Но смятам, че все още съм ти длъжница. — Тя нервно

прехапа устни и отпусна ръката си. — Обещай ми, че ще ми кажеш, ако си промениш

мнението.

— Обещавам.

Тя отново се усмихна, махна леко с ръка и се отдалечи през двора. Докато я наблюдавах

как крачи сред тълпата, си помислих, че прилича на вятър, който докосва повърхността на

езеро. Само дето вместо да прави вълнички по водата, тя караше младите мъже да обръщат

глава след нея, докато вървеше.

Все още я наблюдавах, когато до мен се приближи Уилем.

— Значи свърши с флиртуването? — попита той.

— Не съм флиртувал — възпротивих се аз.

— А трябваше — каза той. — Какъв е смисълът да те изчаквам учтиво, без да те

прекъсвам, ако пропускаш такива възможности?

— Не е така — възразих аз. — Тя просто се държи приятелски.

— Очевидно — заяви той, а грубият му сийлдишки акцент подчерта още повече сарказма

в гласа му. — Какво ти се падна?

Показах му плочката си.

— Един ден след мен си. — Той ми подаде плочката си. — Ще се сменя с теб за един

йот.

Колебаех се.

— Хайде де — настоя той, — така или иначе не можеш да учиш в Архива като всички

нас.

— Съчувствието ти е направо изумително — изгледах го ядосано аз.

— Пазя съчувствието си за онези, които са достатъчно умни, за да не накарат магистъра

на Архива да изпадне в такава ярост, че да му избие пяна — рече той. — А на хората като

теб мога само да предложа един йот за размяна. Искаш ли или не?

— Искам два йота — отсякох аз, докато оглеждах тълпата в търсене на студенти с лудо

отчаяние в погледите, — ако мога да ги получа.

Уилем присви тъмните си очи.

— Един йот и три драба — предложи той.

Отново го изгледах внимателно и преценяващо.

— Един йот и три драба — съгласих се аз — и следващия път, когато играем на ъгли, ти

ще вземеш Симон за партньор.

Той се разсмя и кимна. Разменихме си плочките и аз прибрах парите в кесията — един

талант и четири йота . Малка стъпка напред. След миг разсъждение пъхнах своята плочка в

джоба.

— Ще продължиш ли да се пазариш? — попита Уил.

— Мисля, че ще запазя тая дата — поклатих глава аз.

— Защо? — намръщи се той. — Какво ще правиш четири дни, освен да се терзаеш и да

бездействаш?

— Ще се подготвям за събеседването си за приемане като всеки друг.

— Как? — попита той. — Нали все още ти е забранено да ходиш в Архива?

— Има и други видове подготовка — загадъчно отвърнах аз.

Уилем изсумтя.

— Това хич не звучи подозрително — каза той. — И после се чудиш защо хората говорят