Л. Смит - Кръвожадност

Лекси вдигна ръка. Спрях се насред крачката, докато очите ми се стрелкаха във всички посоки. Не виждах нищо, освен гъсти шубраци и щъкащи мравки в хралупите на дърветата. После, без никакво предупреждение, Лекси се хвърли напред. Когато се изправи, от зъбите й капеше кръв, а лицето й бе озарено от усмивка на задоволство. Някакво създание лежеше върху падналите листа, с подвити крака, сякаш по средата на скок.

Тя посочи към купчинката от оранжево-червена козина.

— Лисицата не е лоша. Искаш ли да я опиташ?

Коленичих, а устните ми се извиха, когато се допряха до животинската козина. Обаче се насилих да поема предпазливо няколко глътки от течността, защото знаех, че Лекси го искаше. Засмуках я и кръвта мигом опари езика ми. Изплюх я отвратен на секундата.

— Предполагам, че е нужно време, за да се свикне с вкуса на лисичата кръв — заяви наставницата ми и коленичи до мен. — Но пък така за мен ще остане повече!

Докато Лекси се хранеше, аз се облегнах на ствола на дървото и се заслушах в шумолящите горски звуци. Подухна вятър и внезапно въздухът наоколо се изпълни с наситения метален мирис на кръв. Беше сладък и уханен и не идваше от лисицата на Лекси.

Някъде наблизо със седемдесет и два удара в минута туптеше човешко сърце.

Изпълнен с любопитство, се промъкнах покрай Лекси и излязох от очертанията на гората. Край брега на езерото бе разположен нещо като бедняшки квартал. Под най-различен ъгъл бяха разпънати палатки, а между дървените стълбове бяха опънати въжета за пране. Всичко бе нахвърляно небрежно, все едно обитателите знаеха, че всеки миг ще се наложи да си съберат багажа и да си тръгнат.

Лагерът изглеждаше пуст, с изключение на една жена, която се къпеше. Лунната светлина обливаше в сребристо сияние кожата й с цвят на слонова кост. Тя си тананикаше, докато отмиваше прахта от ръцете и лицето си.

Скрих се зад големия дъб, преструвайки се, че се готвя да изненадам жената. Но в същия миг голям изрисуван плакат привлече погледа ми. Пристъпих към него. Една клонка изпука, жената се извъртя, а аз усетих Лекси до себе си.

— Стефан — промърмори тя, очевидно отгатнала какво предстои. Но този път аз бях този, който вдигна ръка, за да я накара да замълчи. Мъгла се стелеше върху портрета на плаката, но надписът беше съвсем ясен: „ШОУТО НА ЧУДЕСАТА НА ПАТРИК ГАЛАХЪР: ВАМПИР СРЕЩУ ЗВЯР. БИТКА ДО СМЪРТ! 8 ОКТОМВРИ“.

Примигнах и портретът се размаза пред погледа ми. Беше на тъмнокос мъж с изваяни черти и бледосини очи. Зъбите му бяха оголени, острите кучешки зъби — удължени, и той се бе свил срещу разтворената паст на планински лъв.

Познавах лицето върху плаката по-добре от собственото си.

Беше Деймън.

Деймън. Смърт.

Думите се носеха в съзнанието ми, докато се опитвах да проумея това, което виждах. Деймън беше жив. Но кой знае докога? Щом е бил заловен, несъмнено е бил слаб. Как би могъл да се изправи срещу изгладнял звяр в жестока схватка и да оцелее?

По тялото ми се разля вълна на ярост, като в същото време зъбите ми се удължиха. Ръмжейки, скъсах плаката.

— Какво е това? — попита Лекси също с оголени зъби.

Вдигнах хартията.

— Брат ми — отвърнах, докато се взирах недоумяващо в плаката. На портрета приличаше на чудовище. Окото ми заигра. — Двубоят е след два дни.

Лекси кимна и взе рисунката.

— Галахър го е намерил — рече, почти на себе си.

Поклатих глава. Не разбирах какво има предвид.

Тя въздъхна.

— Голям бизнесмен. Притежава много места в града, включително два второразредни цирка и шоу на чудесата. Винаги търси да покаже любопитни номера, а хората винаги намират пари да присъстват на представленията му. Брат ти…

— Деймън — прекъснах я. — Казва се Деймън.

— Деймън — повтори нежно Лекси, като плъзна пръсти по лика му.

— Той не заслужава това — промълвих, сякаш на себе си. — Трябва да му помогна. Но… — Гласът ми заглъхна. Но какво? Как бих могъл да го спася?

— Трябва да го намерим — реши Лекси. Изтупа листата и пръстта от панталоните си. — Вярваш ли ми?

Имах ли избор? Напълно забравил глада си, я последвах обратно през гората към широките, смълчани градски улици.

— Галахър живее някъде в квартал „Гардън“, заедно с всички новобогаташи. Доколкото си спомням, беше някъде на „Лоръл Стрийт“ — промърмори Лекси, докато вървяхме към центъра на града. — Това се е случвало и преди, скоро след като Галахър пристигна в Ню Орлиънс. Беше преди пет години.

— Какво се е случвало? — попитах, следвайки я по петите в сенките.