Л. Смит - Кръвожадност

— Съжалявам — рече тя задъхано. — Не зная какво ми стана. Обикновено не съм толкова дръзка, просто…

— Благодарен съм за това — прекъснах я.

Девойката потръпна и аз я прегърнах. Тя тутакси се отдръпна.

— Толкова си студен! — изрече обвинително.

— Така ли? — попитах, с престорено нехаен тон. Ти искаш да ме целунеш , помислих си.

Тя сви рамене.

— Всичко е наред. Просто съм чувствителна към температурата. Но зная как да се стоплим. — Усмихна се срамежливо, сетне се повдигна на пръсти. Устните й се притиснаха към моите и за миг си позволих да се насладя на топлината им, да почувствам кръвта на момичето, пулсираща във вените й, докато тя ми се отдаваше.

Тогава се спуснах към шията й.

— Оу! — възкликна тя и ме отблъсна. — Престани!

Ще ми се покориш, защото ако го направиш, ще те оставя да живееш , изпратих й мисълта си, използвайки всяка фибра на съществото си, за да й я внуша в този критичен момент. Тя впи поглед в мен, в очите й се четеше объркване, преди да се отпусне отново в прегръдките ми. Върху лицето й се изписа изражение на сънливо задоволство.

Поех няколко глътки от кръвта й, без да забравям, че Лекси и останалите са вътре. След това я изправих на крака. Бях внимателен. Дупките върху шията й бяха малки, почти незабележими с човешко око. Въпреки това нагласих така шала около врата й, че да не се виждат.

— Събуди се — подканих я нежно.

Очите й се отвориха, погледът й блуждаеше.

— Какво… къде съм? — Усетих как сърцето й заби ускорено, долових напиращия в гърдите й вик.

— Помагаше на пиян клиент — казах й. — Свободна си да си вървиш. Просто исках да се уверя, че си добре.

Тя се отърси от замайването, тялото й се отпусна.

— Извинете ме, сър. Обикновено клиентите на „Дами“ не са толкова шумни. Благодаря ви за помощта. Ще ви почерпя с чаша уиски — додаде и ми смигна.

Влязох в бара редом с нея и от масата в ъгъла Лекси ме възнагради с ленива усмивка.

Добра работа, момче.

Придружих момичето до бара и изчаках да заеме мястото си зад полирания дървен плот.

— Какво ще пиете? — попита тя с бутилка уиски в ръка. Изглеждаше бледа, сякаш се разболяваше от настинка. В същото време кръвта й сгряваше стомаха ми.

— Пих достатъчно, благодаря, госпожице — отвърнах, поех ръката й и я целунах също толкова нежно, колкото бях белязал врата й.

На следващата вечер Лекси почука на вратата на спалнята ми. Беше облечена в черно сако и панталони. Широк каскет скриваше по-голямата част от косата й, с изключение на няколко руси къдрици, които се бяха измъкнали и обрамчваха лицето й.

— Миналата нощ бях много горда с теб — рече тя. Усмихнах се противно на волята си. Изненадвах се колко бързо започнах да търся одобрението на Лекси. — Колко взе от барманката?

— Не много. Но исках повече — признах си.

По лицето й премина изражение, което не успях да разгадая.

— Знаеш ли, и аз бях като теб. Но колкото повече се храниш с човешка кръв, толкова повече огладняваш. Това е проклятие. Ала винаги има и други начини. Ходил ли си на лов за животинска кръв?

Поклатих отрицателно глава.

— Е, за твой късмет, сега отивам на лов — обяви тя — и ти идваш с мен. Облечи си тъмни дрехи и след пет минути ще се срещнем долу.

Нахлузих тъмното, приличащо на военен мундир сако, което намерих да виси в дрешника, и се спуснах тичешком по стълбите. Не исках да отлагам лова с Лекси дори с пет минути. Забележките на Бъкстон относно неопитността ми ме дразнеха, но думите на Лекси изпълниха единствено с нетърпение да получа нов урок по оцеляване на нашата раса.

Когато излязохме през вратата, върху мастилено-черното небе нямаше и следа от слънчева светлина. Подуших въздуха, търсейки миризмата на най-близкото до нас човешко същество, но се сепнах, когато забелязах, че Лекси ме наблюдава многозначително.

Вместо да завие наляво към оживената „Бърбън Стрийт“, тя сви надясно и двамата поехме по тесни, извити улички, докато стигнахме гората. Оголените клони на дърветата се извисяваха над нас като призраци в тъмното нощно небе, осветявани единствено от луната.

— Тук има елени — обясни Лекси, — както и катерици, мечки, зайци. Мисля, че натам има лисиче леговище — добави, докато вървеше през гъстата, влажна гора. — Мирисът на кръвта им е по-землист от този на човешката, а сърцата им бият по-учестено.

Вървях послушно след нея. Пъргаво и безшумно се придвижвахме между дървета и храсти, без да обезпокояваме малките горски твари. В известен смисъл приличаше на игра на криеница или просто се преструвахме на ловци, както често правеха младите ученици. В крайна сметка, докато бях човек, винаги носех със себе си ловно оръжие. Сега имах само острите си зъби.