Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца (Част I)

Летописеца кимна неопределено в знак на съгласие, без да знае какво точно се очаква от него. Свали чантата от рамото си и я остави на една близка маса.

— Нали знаеш, че когато пресоваш ябълки за сайдер, остава нещо като каша? — Коте избърса ръце в престилката си.

— Пюрето ли?

— Пюре — повтори Коте с дълбоко облекчение, — така се наричаше. Какво правят хората с него, след като изцедят сока?

— От смачканото грозде може да се направи слабо вино — отвърна Летописеца — или олио, ако количеството е голямо. Но ябълковото пюре е, общо взето, безполезно. Можеш да го използваш за тор, но не върши кой знае каква работа. Хората обикновено го дават за храна на добитъка.

Коте кимна замислено.

— Не ми се вярваше, че може просто така да го изхвърлят. Тук оползотворяват всяко нещо по един или друг начин. Пюре — повтори той, сякаш опитваше вкуса на думата. — Това ме човъркаше от две години.

— Всеки в града можеше да ти го каже. — Летописеца изглеждаше озадачен.

Съдържателят се намръщи.

— Ако е нещо, което всеки знае, не мога да си позволя да питам за него — каза той.

Чу се шум от затръшване на врата, последван от весело, разсеяно подсвиркване. Баст се появи от кухнята, метнал на рамо наръч клони от бодлива зеленика, увити в бял чаршаф.

Коте кимна мрачно и потри ръце една в друга.

— Чудесно. Сега как ще… — Той присви очи. — Това да не са хубавите ми чаршафи?

Баст погледна надолу към вързопа.

— Ами, Реши — бавно отвърна той, — зависи. Имаш ли лоши, грозни чаршафи?

Очите на съдържателя проблеснаха гневно за миг, после той въздъхна.

— Предполагам, че това няма значение. — Коте се протегна и издърпа един дълъг клон от наръча. — Както и да е, какво ще правим с това?

— И аз самият не съм наясно, Реши — сви рамене Баст. — Знам, че „ситите“ са препускали с венци от бодлива зеленика на главите, докато преследвали „танцьори в кожа“…

— Не можем да се разхождаме насам-натам с венци от бодлива зеленика — прекъсна го недоволно Коте. — Хората ще започнат да говорят.

— Не ме е грижа какво мислят местните флегми — промърмори Баст и започна да преплита няколко дълги гъвкави клонки. — Когато някой танцьор влезе в тялото ти, ставаш като кукла. Могат да те накарат да отхапеш собствения си език. — Той сложи неоформения кръг върху главата си, провери дали му става и сбърчи нос. — Боде.

— В историите, които съм чувал — вметна Коте, — бодливата зеленика също така не им позволява да излязат от тялото.

— Не можем ли просто да носим желязо? — попита Летописеца и двамата мъже зад бара го изгледаха с любопитство, сякаш почти бяха забравили, че той е там. — Искам да кажа, ако е фаелинг…

— Не казвай „фаелинг“ — прекъсна го пренебрежително Баст, — така звучиш като някое дете. Нарича се „фае“. В краен случай „фаен“.

Летописеца се поколеба за момент, преди да продължи:

— Ако това нещо се пъхне в тялото на някой, който носи желязо, то няма ли да го нарани? Няма ли да го накара да изскочи обратно навън?

— Те Могат Да Те Накарат Да Отхапеш Собствения Си Език — повтори Баст, сякаш говореше на някое особено глупаво дете. — Щом веднъж са влезли в теб, ще използват ръката ти, за да извадят собственото ти око също толкова лесно, колкото е лесно да откъснеш маргаритка. Какво те кара да мислиш, че няма да се погрижат да махнат някоя гривна или пръстен? — Той поклати глава, свел поглед, докато вплиташе още една яркозелена клонка от бодлива зеленика в кръга, който държеше. — Освен това проклет да съм, ако нося желязо.

— Ако могат да изскачат от телата — продължи Летописеца, — защо онова вчера просто не напусна тялото на мъжа? Защо не скочи в някой от нас?

Настъпи дълго мълчание, преди Баст да осъзнае, че двамата мъже го гледат.

— Мен ли питате? — невярващо се засмя той. — Нямам представа. Анпауен. Последните танцьори са били изловени преди стотици години. Много преди моето време. Само съм чувал истории за тях.

— Тогава как да сме сигурни, че не е изскочило? — бавно попита Летописеца, сякаш не му се искаше да зададе този въпрос. — Как да сме сигурни, че не е още тук? — Той седна много вдървено на стола си. — Как да знаем, че точно в момента не е в някой от нас?

— Сигурно е умряло, когато тялото на наемника умря — предположи Коте. — Щяхме да го видим, ако беше излязло. — Той хвърли поглед към Баст. — Би трябвало да изглеждат като тъмна сянка или дим, когато напускат нечие тяло, нали?

Баст кимна.