Л. Смит - Тъмното обединение

Не мога да вървя повече натам, не мога, не мога, повтаряше си тя. Съжалявам за Вики, но не мога да продължа. Моля те, позволи ми да спра тук.

Притисна се към Мередит, готова да закрещи. После от горния етаж долетя най-ужасяващият звук, който бе чувала през живота си.

Всъщност беше поредица от звуци, но те почти се сляха в смразяващ кръвта тътен. Пръв бе писъкът, после Сю изкрещя: „Вики! Вики! Не!“ Сетне отекна силен трясък, съпроводен със звук от разбиване на стъкло, сякаш сто прозореца се счупиха едновременно. И над всичко се извиси приглушен вик на чист, не подправен ужас.

Сетне всичко утихна.

— Какво беше това ? Какво стана, Мередит?

— Нещо лошо. — Гласът на Мередит беше напрегнат и задавен. — Нещо много лошо. Бони, пусни ме. Ще отида да видя.

— Недей сама, недей — запротестира Бони трескаво.

Двете момичета едва напипаха стълбата и плахо поеха нагоре. Когато стигнаха до площадката, Бони чу странен и тайнствено страховит звук, като от дрънчене на падащи парчета стъкло.

И тогава лампите светнаха.

Стана прекалено внезапно и Бони неволно изпищя. Извърна се към Мередит и едва не изпищя отново. Черната коса на Мередит беше разрошена, а скулите й изглеждаха прекалено изострени, лицето й бе бледо и изпито от страх.

Дрън, дрън, дрънчаха парчета стъкло.

На светло стана по-лошо . Мередит се запъти към последната врата надолу по коридора, откъдето идваше шумът. Бони я последва, но внезапно осъзна с цялото си сърце, че не желае да види какво става в стаята.

Мередит отвори вратата. Тя замръзна за секунди на прага, преди да се шмугне вътре. Бони пристъпи към вратата.

О, Боже мой, не влизай по-нататък!

Ала Бони не спря. Прекрачи прага, после се закова на място. На пръв поглед изглеждаше така, сякаш цялата страна на къщата е отнесена. Френските прозорци, които свързваха главната спалня с балкона, изглежда бяха експлодирали навън. Навсякъде бе осеяно с дървени трески и изпочупени стъкла. Дребни парченца стъкло стърчаха от дограмата. При всяко падане издрънчаваха.

Прозрачните бели завеси се вееха бурно навън и навътре през зейналата в стената дупка. Пред тях Бони видя силуета на Вики, застанала с отпуснати до тялото ръце, неподвижна като каменна статуя.

— Вики, какво ти е? — Бони изпита огромно, почти болезнено облекчение, като я видя жива и здрава. — Вики?

Вики не се обърна, нито й отговори. Бони я заобиколи предпазливо и я погледна в лицето. Вики гледаше право напред, със зеници, приковани в някаква точка пред себе си. Дишаше тежко и накъсано.

— Аз съм следващата. То каза, че аз съм следващата — шепнеше тя неспирно, но сякаш не говореше на Бони. Явно въобще не беше забелязала приближаването й.

Бони потръпна и се огледа. Мередит беше на балкона. Но щом Бони стигна до завесите, Мередит се обърна и се опита да й препречи пътя.

— Не гледай. Не поглеждай надолу.

Къде надолу? Внезапно Бони разбра. Провря се покрай Мередит, която протегна ръка, за да я спре на ръба. Парапетът на балкона беше изтърбушен навън също като френските прозорци, така че Бони можеше да огледа двора под балкона. На тревата се забелязваше сгърчена фигура, която приличаше на счупена кукла, с изкривени крайници и прекършен под неестествен ъгъл врат. Русата й коса се бе разпиляла върху чернеещата се пръст в градината. Беше Сю Карсън.

Въпреки объркването, което връхлетя Бони, две мисли не й даваха мира. Едната беше, че Каролайн вече няма да има приятелка, с която да заформят четворка заедно с Бони и Мередит. А другата беше, че никак не е справел ниво всичко това да се случи точно на рождения ден на Мередит. Просто не беше честно.

— Съжалявам, Мередит. Не мисля, че в момента тя има сили за каквото и да било.

Бони чу гласа на баща си откъм входната врата, докато разбъркваше апатично подсладителя в чашата си с чай от лайка. Тутакси остави лъжичката. Нямаше нерви да седи дори минута повече в тази кухня. Трябваше да се махне.

— Идвам, татко — извика Бони.

Мередит изглеждаше почти толкова зле, колкото и през изминалата нощ — с изпито лице и тъмни сенки под очите. Устните й бяха стиснати в плътна тънка линия.

— Ще излезем с колата за малко — обясни Бони на баща си. — Може би ще се видим с някоя приятелка. В края на краищата нали тъкмо ти ни уверяваше, че не било опасно?

Какво би могъл да каже баща й? Господин Маккълоу сведе поглед към дребничката си дъщеря, вирнала упорито брадичка, наследена от него, която срещна твърдо погледа му. Той вдигна ръце.