Дж. Уорд - Споделена любов

— Ще се пазя, кълна се. Кълна се.

Известно време останаха така, коленичили на пода, плътно прегърнати. Най-сетне Бъч вдигна поглед към Рот, който беше взел Бет в обятията си.

— Е, братко — каза той. — Да ти се намира някой нож и малко сол? Време е да довършим церемонията по обвързването, ако ме разбираш.

— Нямаш проблеми, мой човек.

Фриц пристъпи напред, понесъл кристалната купа и каната, които бяха използвали по време на церемонията на Рот и Бет. Както и тези на Рейдж и Мери, и Зейдист и Бела.

Без да откъсва поглед от светлосините очи на своята шелан , Бъч прошепна:

— Мракът никога няма да ме надвие, защото имам теб. Ти си светлината на моя живот, Мариса.

На следващата вечер Мариса вдигна поглед от бюрото и се усмихна, когато видя Бъч на прага. Толкова беше огромен, че изпълваше рамката на вратата.

Господи, въпреки че вратът му още не беше заздравял след обреда по въвеждането му в Братството, той изглеждаше невероятно. Силен. Могъщ. Нейният партньор.

— Здрасти — поздрави я той и усмивката му разкри нащърбения му зъб. Както и вампирските му зъби.

Мариса отвърна на усмивката му.

— Подранил си.

— Не можех да чакам нито миг повече.

Бъч прекрачи прага и затвори вратата… а когато се обърна и я заключи след себе си, Мариса усети как тялото й пламва.

Той заобиколи бюрото, завъртя стола й и коленичи на пода. Разтвори бедрата й и като я привлече към себе си, я целуна по ключицата. Миризмата на обвързване изпълни въздуха и с доволна въздишка Мариса обви ръце около широките му рамене и целуна нежната кожа зад ухото му.

— Как си, хелрен ?

— Сега вече добре, съпруго моя.

Без да го пуска от обятията си, Мариса погледна към бюрото си. Там, между всички листове, папки и химикалки, имаше мъничка бяла статуетка. Изящно изработената фигурка изобразяваше седнала по турски жена с кинжал в едната ръка и сова върху китката на другата.

Бет беше поръчала да ги изработят. Една за Мери. Една за Бела. Една за Мариса. И една за нея самата. Значението на кинжала се разбираше от само себе си, а бялата сова символизираше Скрайб Върджин и техните молитви към нея да съхрани мъжете им.

Братството беше едно цяло, могъща сила за добро в техния свят. Точно такива бяха и техните жени. Едно цяло. Могъща сила за добро в техния свят.

Свързани така здраво, както и техните воини.

Бъч вдигна глава и я погледна с обожание. Сега, когато церемонията беше отминала, а името й бе вдълбано върху гърба му, тя имаше власт над тялото му както по силата на закона, така и по силата на инстинкта, контрол, който той й бе отстъпил безрезервно и с огромна обич. Бъч й принадлежеше телом и духом и глимерата се беше оказала права — истинското обвързване бе нещо прекрасно.

Единственото, за което тези глупаци бяха прави.

— Мариса, искам да те запозная с един човек, става ли?

— Разбира се. Сега ли?

— Не, утре вечер.

— Добре. С кого…

Бъч я целуна.

— Ще видиш.

Загледана в лешниковите му очи, Мариса отметна гъстата тъмна коса от челото му и прокара пръсти по веждите му. Проследи неравната извивка на многократно чупения му нос. Лекичко докосна нащърбения му зъб.

— Малко съм поочукан, а? — подхвърли Бъч. — Но знаеш ли, с някоя и друга пластична операция и една-две коронки, мога да изглеждам не по-зле от Рейдж.

Мариса хвърли поглед към статуетката на бюрото и се замисли за живота си. И за живота на Бъч.

После поклати глава и се наведе напред, за да го целуне.

— Не бих променила нищо в теб. Нищичко.

Джойс О’Нийл Рафърти влезе в старческия дом забързана и в отвратително настроение. Малкият Шон беше повръщал цяла нощ, а после им се беше наложило да чакат три часа, преди педиатърът да ги вмести в натоварения си график. На всичкото отгоре Майк се беше обадил, за да й каже, че ще трябва да работи до късно и няма да може да мине през супермаркета на път за вкъщи, а у тях нямаше абсолютно нищо за ядене.

Джойс намести Шон по-удобно и забърза през коридорите, проправяйки си път между колички за разнасяне на храна и инвалидни столове. Поне Шон най-сетне беше заспал, а и от часове не беше повръщал. Да се оправя едновременно с майка си и с ревящо болно бебе, беше свръхсилите на Джойс, особено след ден като днешния.

Тя почука на вратата на майка си и влезе. Одел седеше в леглото и прелистваше „Рийдърс Дайджест“.

— Здравей, мамо, как си?

Джойс отиде до прозореца и седна на тапицираното с изкуствена кожа кресло. То изскърца под нея, също като Шон, който се събуди точно в този момент.