Дж. Уорд - Споделена любов

Той извади мобилния си телефон и отново натисна копчето за бързо набиране, като в същото време обърна тялото на лесъра с крак. Докато телефонът на Ви звънеше, Бъч се зае да претърсва джобовете на убиеца. Взе блекберито и портфейла му…

— Дяволите да го вземат!

Лесърът беше активирал телефона си, най-вероятно за да повика помощ. А шумовете, които долитаха от все още отворената линия — тежко дишане и плющене на дрехи — красноречиво говореха, че подкреплението пристига с пълна скорост.

Ви все така не отговаряше и Бъч хвърли поглед към вампира.

— Как върви? Изглеждаш добре. Съвсем спокоен и овладян.

„Ви, вдигни шибания телефон. Ви…“

Вампирът свали ръце от очите си и погледът му попадна върху лесъра , чието чело в момента украсяваше тухлената стена вдясно от него.

— О… господи…

Бъч се изправи и закри падналото тяло със своето.

— Не мисли за това.

Цивилният вдигна ръка и посочи към него.

— Ти… ти си прострелян.

— За мен също не се тревожи. От теб искам само да се успокоиш и да си тръгнеш, приятелю.

„И то веднага, дяволите го взели!“

В мига, в който от другата страна на линията се включи гласовата поща на Ви, уличката се изпълни с тропот на ботуши. Бъч мушна телефона в джоба си и извади пълнителя от пистолета си. Презареди и се отказа да говори на цивилния като на малко дете.

— Дематериализирай се. Веднага!

— Но… Но…

— Веднага! По дяволите, разкарай си задника оттук, ако не искаш да те изпратят у дома в ковчег!

— Защо го правиш? Ти си просто човек…

— Адски ми втръсна да ми го повтарят. Върви!

Вампирът затвори очи, прошепна някаква дума на Древния език и изчезна.

Докато зловещият тропот на приближаващите убийци се усилваше, Бъч се огледа за някакво прикритие, давайки си сметка, че лявата му обувка е пълна със собствената му кръв. Нишата, в която се беше скрил преди малко, си оставаше единствената възможност. Той изруга и като се долепи до стената, погледна към връхлитащия враг.

— По дяволите!

Бяха шестима!

Вишъс знаеше какво предстои и то не беше нещо, в което държеше да участва. В мига, в който ослепителен взрив бяла светлина превърна нощта в ден, той отскочи назад, при което тежките му ботуши зариха в пръстта. Нямаше нужда да поглежда през рамо, когато мощният рев на звяра отекна в нощта. Всичко това му беше до болка познато — Рейдж се бе преобразил, съществото беше пуснато на свобода и лесърите , с които се биеха допреди миг, скоро щяха да бъдат изядени. Общо взето, обичайната история, само дето се разиграваше на необичайно място — футболното игрище на колдуелската гимназия.

Давайте, Булдози! Ура!

Ви изтича до скамейките за зрителите, изкачи ги на един дъх и спря чак на върха. Далеч под него, точно на петдесетярдовата линия, звярът сграбчи един от лесърите , метна го във въздуха и го улови между зъбите си.

Вишъс се огледа наоколо. Луната не беше изгряла, което беше добре, но около проклетата гимназия трябва да имаше поне двайсет и пет къщи. А хората в тях току-що бяха събудени от взрив светлина, който можеше да се мери с ядрена експлозия.

Ви изруга и свали подплатената с олово ръкавица, която винаги носеше. Протегна ръка и сиянието от сърцевината на прокълнатата му длан освети татуировките, които тръгваха от върховете на пръстите и стигаха чак до китката му. Вперил поглед във футболното игрище, Ви се съсредоточи върху биенето на сърцето си, почувства туптенето на вените си, сля се с пулса си…

От дланта му се надигнаха леки вълни, подобни на горещ въздух, който се стеле на талази над нажежен асфалт. Тъкмо когато върху две от верандите се разля светлина, а входните им врати се отвориха и главите на семействата се показаха от своите крепости, прикритието на мис започна да действа — звуците и светлините, които идваха от игрището, бяха заглушени, заменени от илюзията, че всичко е наред и точно както трябва да бъде.

С помощта на нощното си зрение, Ви видя как двамата мъже на верандите се огледаха наоколо и си махнаха, после единият се усмихна и сви рамене. На Ви не му беше никак трудно да си представи разговора между двамата.

— Здрасти, Боб. И ти ли го видя?

— Аха. Ярка светлина. Направо ослепителна.

— Дали да не се обадим в полицията?

— Всичко изглежда наред, Гари.

— Аха. Странно. Да те питам, с Мерилин и децата свободни ли сте тази събота? Защо не прескочим до мола, а после може да седнем на пица?