Дж. Уорд - Сбъдната любов

След всичките години, в които се грижеше за себе си и за баба си, сега не харесваше другото си аз, което губеше контрол в негово присъствие: на този свят имаше само себе си и можеше да разчита само на себе си. Не беше учила в колеж, нямаше родители, нямаше и пари, освен ако не се хванеше на работа. И на всичко отгоре беше отговорна за осемдесет годишната жена с големи медицински разходи и намаляваща подвижност.

Когато си млад и идваш от нормално семейство, може да си позволиш да ти се завърти главата от мимолетен романс, защото зад гърба си имаш подсигурителната мрежа на семейството.

В нейния случай Сола сама трябваше да си бъде подсигурителна мрежа. И сега се молеше след седмицата, в която не бяха се виждали…

Ударът бе нанесен в гръб, право в главата, и от сблъсъка коленете ѝ се подкосиха и тя падна. Като удари балатума, тя успя добре да огледа обувките на мъжа, който я удари: от типа мокасини, които не бяха особено модерни.

— Вдигнете я, — заповяда припряно мъжа.

— Първо ще я претърся.

Сола затвори очи и остана неподвижна, докато грубите ръце я претърколиха и започнаха да я опипват; зимното ѝ яке шумолеше меко, колана на панталоните ѝ се удряше в бедрата ѝ. Взеха ѝ оръжието, заедно с айфона и ножа ѝ…

— Сола?

Мъжът, който я претърсваше, замръзна, а тя започна борба с вътрешните си инстинкти, които я караха да използва разсейването като предимство и да се опита да поеме контрол над ситуацията. Имаше обаче един проблем — баба ѝ. В най-добрия случай щеше да изведе мъжете от къщата, преди да наранят старицата. Сола можеше да се справи с тях, независимо къде щяха да я отведат. Но ако замесеха баба ѝ?

Някой, когото обичаше, можеше да умре.

— Нека я изведем оттук, — прошепна онзи отляво.

Вдигнаха я и тя остана отпусната, но леко повдигна единия си клепач. И двамата носеха ски маски, с отвори за очите и устата.

— Сола! Какво правиш?

Хайде бе, задници, помисли си тя, докато двамата се мъчеха да наместят ръцете и краката ѝ. Мърдайте…

Блъснаха я в стената. Почти паднаха върху лампата. Псуваха толкова силно, че чак съседите можеха да ги чуят, докато прегърбени мъкнеха отпуснатото ѝ тяло през всекидневната. Тя се ядоса и тъкмо бе готова „да се свести” и да им помогне, когато те успяха да стигнат до входната врата.

— Сола? Ей сега слизам…

В главата ѝ започната да се въртят молитви и старите, добре познати думи, които бе слушала цял живот, сами идваха на мястото си. Имаше една съществена разлика в монотонното ѝ рецитиране — тя не започна да се моли по навик. Отчаяно искаше баба ѝ поне веднъж да се забави. И да не слезе по стълбите, преди да излязат от къщата.

„Моля те, Господи…”

Горчиво студеният вятър, който я връхлетя, беше добра новина. Както и внезапно разбързалите се мъже, които искаха по-скоро да я занесат до колата. Доволна бе и от факта, че когато я набутаха в багажника, забравиха да вържат ръцете и краката ѝ. Само я метнаха вътре и се качиха в колата, завъртайки гуми върху хлъзгавия лед, докато триенето постепенно задвижи превозното средство и те поеха.

Не виждаше нищо, но усещаше завоите. Ляв. Десен. Претърколи се в багажника и използва ръцете си, за да потърси нещо, което да използва като оръжие. Без успех. На всичко отгоре беше доста студено. Което щеше да се отрази на физическите ѝ реакции и на силата ѝ, ако пътуването продължеше дълго. Слава Богу, че не беше успяла да свали зимната си грейка.

Стиснала зъби, тя си припомни, че е попадала и в по-лоши ситуации. Наистина. По дяволите.

Трез направо спечели от лотарията около десет и половина вечерта.

На двамата с Ай Ем им дадоха стаи на третия етаж на имението, които гледаха към централния вход, точно срещу апартамента с ограничен достъп, обитаван от Първото семейство. Квартирите бяха супер сладки, с отделни бани и огромни меки легла, и с достатъчно антики и снаряжения, достойни за крале, които биха накарали всеки управител на музей да ахне.

Но онова, което правеше настаняването наистина изключително, бе покрива, под който се намираха. И не защото бяха прокопани цели мини, за да закрепят елементите над главите им.

Наведен към огледалото над мивката, Трез огледа черната си копринена риза. Потупа бузите си, за да се увери, че педантичното бръснене бе свършило достатъчно добра работа. Изпъна черните си панталони.

Сравнително доволен, приключи ритуала по обличането. Следваше кобура. Черен, така че да не се вижда. И двата пистолета четиридесети калибър, които носеше под мищниците си, бяха добре скрити.