Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Карис прегърна силно старата жена и побягна от стаята. Спря се само за да прати вътре другите черногвардейци.

Гавин се изкачваше стъпка по стъпка от ада на собственото си творение. Скрипецът и противотежестите можеше да го направят много по-бързо, но скрипецът вдигаше шум. От дълбините не можеше да знае дали шумът ще се долови високо горе, но трябваше да е предпазлив.

Най-после стигна горе. Измъкна се през дупката, нагласи капака на пода колкото може по-тихо, остави жълтия луксинов панел да се разпадне и се вслуша зад вратата. Нищо.

След като послуша близо минута, открехна леко вратата. После още.

Марисия бе коленичила на пода.

— Марисия — каза Гавин нежно. — Казах ти да си тръгнеш.

Тя го погледна и той с изненада видя сълзите по страните ѝ.

— Знаех, че ще се върнете. Моля ви, милорд, не ме отпращайте. Нищо друго не знам. Аз… моля ви, не ме отхвърляйте.

„Да я отхвърлям?“

— Не, не, не. Не те гоня. Но… Марисия, дадох ти вече свободата. Ще съм вероломен човек, ако се опитам да ти я отнема отново. Това е дар…

— И аз не го отхвърлям, милорд. Ни най-малко. Ценя го. Но не мога да го приема и все пак да бъда вашата стайна робиня. Без мен ще сте загубен. — Младата жена наведе глава. — Моите извинения. Беше самонадеяно и нахално.

— Истината често е точно такава. Права си. Имам нужда от теб. Но би могла да станеш моя секретарка. Оролам знае, задълженията ти и без това включваха всичко, което прави една секретарка.

— И повече — каза тя тихо.

— Е, да, разбира се. И за повечето съм ти благодарен — каза той с усмивка. Оролам! Току-що беше убил брат си, а продължаваше живота си все едно не е станало нищо.

— Милорд… — промълви тя.

— Да?

— Вие обичате лейди Белодъб.

— Да, обичам я.

— Едно е дама да търпи мъжът, когото обича, да се радва на близостта на стайната си робиня. Съвсем друго е той да я мами със свободна жена на работа при него. Особено когато направихте благоразположението си явно, като ме освободихте.

Оролам! Колко по-лесно беше да освободиш един роб, когато си мислиш, че няма да ти струва нищо. Проклятие!

„Добре поне че не ми се налага да се оправям с нещо по-належащо от слабините си.“

Гавин потърка брадичката си.

— Марисия, аз ти дадох обещание и ще съм нищожество, ако…

— Имам решение, милорд!

— Решение?

— Което не унизява дара, който ми направихте, но не ме принуждава да си отида.

Гавин повдигна вежда.

— Искаш да останеш? В смисъл, наистина ли искаш да останеш? Или просто те е страх, че нещата ще станат по-различни? Ако ти трябват повече пари…

— Милорд, вече съм написала договора. Не е освобождаване, но е обещание, че мога да купя освобождаването си за един данар, когато поискам. Така вие все пак ми давате щедрия дар и когато поискам, мога да го взема, без да ви лишавам или да затруднявам нещата между вас и Карис.

— Все пак не… ти си стайна робиня, Марисия. Нямаш права дори върху собственото си тяло. Ако не беше робиня, можеше да си сатрап, или търговска кралица, каквото пожелаеш. Вместо това…

— Какво бих могла да направя в този живот, което да има повече смисъл от това да ви служа, върховен лорд Призма? — попита тя.

— Как можеш да казваш това? Ти ме познаваш. Знаеш какво съм.

— Да, милорд, познавам ви. И… — Затвори уста и вместо да довърши, каза: — Моля ви, не ме карайте да напускам.

— Няма да те карам да напуснеш — отвърна Гавин. Беше гениална. Удивителна жена. Отиде до писалището си, подписа новия договор и ѝ го подаде. Тя вече беше скъсала стария.

Странно, тя плачеше. Той ѝ подаде новия договор и тя го взе, все още на колене, и прегърна краката му.

Беше спал може би час предната нощ. Беше прекъснал секс с непозната жена, която след това беше убил. Беше изгубил любовта на живота си. Беше се подготвил да умре. Беше разбрал, че всичко, в което е вярвал през последните двайсет години, е било лъжа. Беше убил собствения си брат. Беше адски уморен.

И все пак, с тази красива жена, притисната до него, тялото му реагира. Понякога мразеше това, че е мъж.

„След всички неприятности, които ми причини снощи, наистина ли ще ми направиш и това?“

Марисия забеляза мигновено, разбира се. Но пък може би го бе направила преднамерено. Обикновено беше отзивчива. Обикновено щеше да има въпрос в първите ѝ докосвания. Не и сега.

Гавин отстъпи назад, а тя се изправи плавно пред него, дръпна големия шал от раменете си и остана по дантелена долна риза.

— Може би трябва да… — почна той.