Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Аз… Какво?!

— Остави ме тук — каза Кип. Вече се отвращаваше от глупостта си, Гавин тъкмо се беше върнал, а той му говореше така! Какво беше казал току-що на Железни? Че вече е голям? — Съжалявам. Провалих се. Не постигнах нищо от това, което поиска от мен. — Не можеше да вдигне очи към Гавин. — Каза ми, че имам шест месеца, и единственото, което можах да измисля, за да постигна нещо, беше да отида в забранените части на библиотеките, а единственият път до това беше като черногвардеец. А все още не съм в гвардията. Не мисля, че съм достатъчно добър. И се провалих и пред баща ти. Той ме мрази.

Гавин изруга тихо.

— Жалко, че майка ми не е жива — каза след миг. — Щях да я помоля… Кип, сигурно не би могъл да направиш нищо, за да удовлетвориш баща ми. Нищо. А колкото до другото… Нямахме късмет, а Цветния принц действа по-бързо, отколкото допусках, че е способен. Все едно, все пак може би ще успея да заобиколя онова препятствие, за което говорехме.

— Значи всичко, което съм правил, е странично? Допълнително? Ненужно?

— Кип, за много малко време ти се превърна в една от най-важните стрели в колчана ми. Но не си единствената. Оролам да ми е на помощ, ако беше.

Беше плесница по ревливото му петнайсетгодишно лице. И заслужена при това.

Гавин отново изруга.

— Нямах предвид това. Имах предвид, че не мога да направя това, което трябва да направя с едно оръжие, колкото и остро да е. Кип, ти заслужаваш повече от времето ми, но точно сега трябва да се справя с три спешни проблема, а враговете ми вероятно действат бързо. Можеш ли да изчакаш?

Спешни проблеми. Важни неща, като спасяване на света, предотвратяване на войни — или може би спечелването им, — съдби на стотици хиляди на везните. А Кип го искаше за какво? Да поседи с него и да си поговорят? Да се сборичкат? Да поиграят на карти?

„Жалък съм. Слаб. Не обръщам внимание на важните неща. Хора може да умрат заради жалкото ми хленчене. Оролам, Кип, бъди мъж!“

Кип преглътна и изправи гръб.

— Няма нищо. Всичко е наред.

Гавин се поколеба.

— Ако… ако е важно, аз… Трябваше да те взема с мен. Трябваше да те уча лично. Не… не помислих за това. Не съм свикнал да мисля за никого освен за себе си. И… съжалявам.

Кип не знаеше какво да каже.

— Колко цвята можеш да притегляш сега? — попита Гавин.

— Моля? — Въпросът дойде сякаш изневиделица. — Какво?

— Цветове? — настоя Гавин.

— Мм, четири, пет? Баща ти ме принуди да заложа правото си на упражнения, тъй че не можах да работя над това, колкото… колкото бих искал.

Гавин се намръщи.

— Кажи ми какво можеш да правиш.

— Само синьото и зеленото са стабилни. Червеното е колебливо. Жълтото е разпиляно, а не съм притеглял подчервено от Гаристън.

— Знаеш, че според легендите Светлоносеца ще бъде гений на магията.

— Аз… аз не съм това.

Беше казал „ще бъде“. Това означаваше, че баща му вярва, че Луцидоний не е бил Светлоносеца, че Светлоносеца все още не е дошъл.

— Да, не си, Кип. Не защото не си гений. Може и да си. Не защото не си изключително талантлив, умен и надарен. Си. Не си Светлоносеца, защото Светлоносец няма. Това е мит, който е унищожил хиляди момчета и е довел стотици хиляди мъже до цинизъм и разочарование. Това е лъжа. Лъжа, толкова по-изкусителна, колкото си по-силен. Като всички лъжи, тя унищожава тези, които се занимават с нея твърде дълго. И точно затова те излъгах.

— Какво?

— Ти си полихром. Ако си ми ядосан за това, че изпитът ти не го показа, заслужавам яда ти. Ти си едновременно привилегирован и презиран заради рождението ти, заради единия или другия родител според това кой те мрази в момента. Имаш право да носиш знак на рамото си, но не исках да станеш чудовище. Затова не исках да знаеш колко силен ще станеш. Затова фалшифицирах данните.

— К… какво?

Кип беше отхвърлял всички доказателства за разширяването на цветовия си диапазон заради онзи проклет изпит. Губил си беше времето да упражнява подскачащите топки на съдбата, докато можеше да е работил над още пет цвята?

— Не се извинявам за това, Кип. Исках малко да порастеш. Исках да се самоопознаеш, преди да добавим бремето на огромния ти талант към новото ти бреме да си син на Призмата, след като всеки, когото си познавал, беше убит, да се преместиш в нов дом и да скочиш в социални кръгове, които навярно никога не си си представял.

— А защо го решаваш ти? Защото си Призмата ли?

— Защото съм баща ти. Аз трябваше да израсна твърде бързо и изобщо не го направих добре. Знаеш ли какво е да започнеш война, когато си на седемнайсет?