Ан Леки: Правдата на Торен

- Но откъде идва цялата тази енергия? - попитах аз, все така стъписана. Ужасена. Нищо чудно, че бях пробила кислородния резервоар само с един изстрел. - Все трябва да идва отнякъде.

- Логично, нали? - Мианаай кимна. - Следващият ти въпрос е откъде устройството знае колко енергия ще му трябва и как прави разлика между въздуха, през който преминава, и мишената, по която стреляш. Не знам отговорите на тези въпроси. Но сигурно вече разбираш защо сключих мирния договор с пресгер. И защо толкова държа да спазвам условията по него.

- И защо толкова държиш да им видиш сметката - казах аз. Горещото желание, основната цел на другата Анаандер, ако трябваше да гадая.

- Не съм стигнала дотук, ограничавайки целите си до разумното и постижимото - каза Анаандер Мианаай. - Няма да говориш за това с никого. - Продължи, преди да съм реагирала: - Бих могла да те принудя. Но няма да го направя. Ти очевидно си важен елемент от това хвърляне и би било нередно да променям траекторията ти.

- Не знаех, че си суеверна - казах аз.

- Не бих го нарекла суеверие. Но. Имам и други задачи. Останали сме малцина тук. Толкова малко, че бройката ни да се превърне в чувствителна информация. А работа има много, затова не мога да седя тук и да губя време в приказки. Така. „Милостта на Калр“ има нужда от капитана. И от лейтенанти всъщност. Лейтенантите можеш да подбереш за повишение от екипажа си.

- Не мога да бъда капитана. Аз не съм граждана. Дори човек не съм.

- Ако кажа, че си, ще станеш - изтъкна тя.

- Обърни се към Сейварден. - Сейварден беше оставила кутията в скута ми и отново стоеше мълчаливо на колене до мен. - Или към Скааиат.

- Сейварден отказва да се отдели от теб - обясни лордата на Радч. - Даде ми ясно да разбера това, дока- то ти спеше.

- Скааиат тогава.

- Тя вече ми каза да ходя да се шибам.

- Какво съвпадение.

- А и тя ми трябва тук. - Изправи се. Толкова беше дребна, че се наложи да вдигне глава, за да срещне погледа ми, нищо, че аз седях на стол. - От болницата казаха, че ще ти трябва най-малко седмица да се възстановиш напълно. Мога да ти отпусна още няколко допълнителни дни. за да инспектираш „Милостта на Калр“ и да натовариш каквито провизии и оборудване сметнеш за необходимо. За всички ще е най-лесно, ако се съгласиш още сега, назначиш Сейварден за своя първа лейтенанта и я оставиш да се занимае с подробностите. Но оставям на теб да решиш. - Бръсна коленете си от полепналата трева и пръст. - Веднага щом сте готови, искам да потеглите към станция Атоек. На два портала разстояние. Стига „Мечът на Тлен“ да не е сринал единия. - „На два портала оттук“, беше казала старша инспектора Скааиат, когато говореше за сестрата на лейтенанта Оун. - Какво друго би могла да правиш, по кой друг път би могла да поемеш?

- А имам ли друг избор? - Издигнала ме бе в граж- дана, но също толкова лесно би могла да се отметне. - Освен смъртта тоест.

Тя поклати глава.

- Колкото има всяка от нас. Тоест най-вероятно никакъв. Но за философия можем да си говорим и друг път. В момента и двете имаме по-важна работа.

След което си тръгна.

Сейварден събра нещата ми, натика ги в раницата, помогна ми да стана и да изляза. Проговори чак когато стигнахме булеварда.

- Кораб е. Пък макар и „Милост“.

Явно бях спала поне час-два, колкото изпочупените стъкла да бъдат почистени и хората да излязат, макар навалицата да беше доста по-рехава от обичайното. Всички изглеждаха изтормозени и изнервени. Говореха си тихо и унило и от това булевардът изглеждаше пуст, макар да не беше. Обърнах глава да погледна Сейварден и вдигнах вежда.

- Ти си капитаната. Вземи го, щом искаш.

- Не. - Спряхме до една скамейка и Сейварден ми помогна да седна. - Ако още бях капитана, щяха да ми дължат куп неизплатени заплати. Официално съм се „уволнила", когато са ме обявили за мъртва преди хиляда години. Ако искам да се върна на служба, трябва да започна всичко отначало. Освен това... - Поколеба се, после седна до мен. - Освен това, когато се събудих след хилядолетния си сън, имах чувството, че всичко и всички са ме предали. Радч ме беше предал. Корабът ми ме беше предал. - Намръщих се и тя побърза да ме успокои с жест. - Да, знам, че не е честно да говоря така. Не е редно, но така се чувствах. Чувствах, че не съм оправдала собствените си очаквания, че съм предала сама себе си. За разлика от теб. Ти не ме предаде, не си предала и себе си.

Не знаех какво да отговоря, а и тя сякаш не очакваше отговор.

- „Милостта на Калр“ няма нужда от капитана - казах след четирисекундно мълчание. - А може би и не иска капитана.