Бернар Вербер - Мравките

При това положение тя не проявява прекалена взискателност, спира се на една вдлъбнатина в жълтокафявата земя и решава да основе там своя град.

Мястото не е зле избрано. Наоколо не се усещат миризми на джуджета, на термити или на оси. Дори има няколко феромони-пътепоказатели, които сочат, че белоканци вече са идвали по тези места.

Тя вкусва пръстта. Почвата е богата на микроелементи, влажността е достатъчна, но не прекалена. Дори има надвесен отгоре малък храст.

Тя почиства едно кръгло пространство с диаметър триста глави, което представлява оптималната форма на града.

Накрая на силите си, преглъща, за да повърне храната от своето обществено хранилище, ала то отдавна е празно. Не разполага вече с резерви от енергия. Тогава изтръгва рязко крилете си и лакомо изяжда мускулестата им основа.

С тази порция калории тя би трябвало да издържи още няколко дни.

После се заравя до основата на антените. Никой не бива да я открие през този период, когато представлява лесна плячка.

Тя чака. Градът, скрит в нейното тяло, малко по малко се пробужда. Какво име да му даде?

Най-напред трябва да избере своето име на царица. При мравките името е знак за съществуването на автономна единица. Работничките, войниците, девствените полови се означават само с цифрата, съответстваща на тяхното раждане. Оплодените женски обаче могат да приемат име. Хм! Тя потегли, преследвана от войните с мирис на скала, така че би могла да се назове „преследваната царица“. Или по-скоро не, преследваха я, защото се бе опитала да открие загадката на тайното оръжие. Не бива да забравя това. Значи тя е „царицата, родена от загадката“.

Така тя решава да кръсти своя град „град на царицата, родена от загадката“. А това на обонятелния език на мравките се подушва по следния начин:

ХЛИ-ПУ-КАН

Два часа по-късно — ново повикване.

— Всичко наред ли е, Билсем?

— Намираме се пред някаква врата. Най-обикновена врата. Над нея има голям надпис със старинни букви.

— И какво пише?

— Да не искате този път да ви го прочета?

— Да.

Комисарят насочи фенерчето и започна да чете с бавен тържествен глас, тъй като разгадаваше буквите при самото четене:

В момента на смъртта душата изпитва същото, което изпитват посветените във Великите тайни.

Отначало мъчително лутане в лъкатушещи коридори, безкрайни тревожни пътешествия през мрака.

Сетне, точно преди края, уплахата достига своя апогей. Тръпката, треската, студената пот, ужасът вземат връх.

Този стадий е последван незабавно от извисяване към светлината, внезапно просветление.

Пред очите се разкрива чудно сияние, прекосяват се девствени места, поляни, отекващи от гласове и танци.

Свещени слова вдъхват боязън пред Всевишния. Съвършеният и посветен човек става свободен и слави Тайнствата.

Един от жандармите потрепера.

— И какво има зад тази врата? — пита радиотелефонът.

— Добре, отварям… Следвайте ме, момчета.

Продължителна тишина.

— Ало, Билсем! Ало, Билсем! Отговорете, по дяволите, какво виждате?

Чу се изстрел. После отново тишина.

— Ало, Билсем, обадете се, старче!

— Тук Билсем.

— Ало, говорете, какво става?

— Плъхове. Хиляди плъхове. Нападнаха ни изневиделица и трябвате да ги прогоним.

— Затова ли стреляхте?

— Да. Изпокриха се.

— Опишете какво виждате!

— Всичко наоколо е червено. В скалата се забелязват наченки на желязна руда, а по земята… следи от кръв! Продължаваме.

— Поддържайте връзка по радиото. Защо изключвате?

— Ако нямате нищо против, госпожо, предпочитам сам да решавам какво да правя, а не вие да ми давате съвети от разстояние.

— Но Билсем…

Щрак. Беше прекъснал връзката.

Сатей не е пристанище в истинския смисъл на думата, не е и преден пост. Ала при всички случаи е предпочитано място за преминаване на реката от белоканските експедиции.

Някога, когато първите мравки от династията Ни се озовали пред тази водна преграда, те веднага разбрали, че преминаването няма да е лесно. Само че мравката никога не се отказва. Тя ще си блъска главата, ако трябва, хиляди пъти и по хиляди начини в едно и също препятствие, докато умре или докато препятствието отстъпи.

Подобен подход изглежда нелогичен. Той без съмнение е струвал не един живот и много време на мравешката цивилизация, но в края на краищата се е оказал резултатен. С цената на невероятни усилия мравките винаги успяват да се справят с трудностите.