Филип Дик - Война на реалности

— Знаете ли нещо за… бариерата? — обърна се ненадейно Бартън към мис Джеймс.

— Бариера? — намеси се доктор Мийди. — Каква бариера?

— Никога ли не сте чували за нея?

Доктор Мийди бавно поклати глава.

— Никога не съм чувал нищо подобно.

— Аз също — добави мис Джеймс. — В каква връзка?

Никой от останалите не слушаше. Наемателите дремеха, или тихичко си шепнеха помежду си. Бартън ги огледа. Мисис Трилинг, няколко непознати, Питър, Мери — дъщерята на доктор Мийди, съседи от близките къщи.

— Какво знаете за момчето на мисис Трилинг? — запита той.

Мийди изсумтя.

— Струва ми се, че е напълно здрав.

— Преглеждал ли сте го?

— Разбира се — отвърна почти обидено Мийди. — Преглеждал съм всички в този град. Будно момче е, има доста висок коефициент на интелигентност. Обича да играе сам — той се замисли и добави: — Честно казано, никога не съм обичал преждевременно развитите деца.

— Но той не се интересува от книги — възрази мис Джеймс. — Никога не е идвал в библиотеката.

Бартън обмисли чутото. След това попита:

— Какво според вас би могло да означава — „този, който е на отвъдната страна, с протегнати напред ръце“? Намирате ли някакъв смисъл в тези думи?

Мис Джеймс и доктор Мийди се погледнаха изумени.

— Звучи ми като някаква игра — промърмори доктор Мийди.

— Не — отвърна Бартън. — Това не е игра. — Беше уверен в думите си. — Както и да е. Забравете.

Мис Джеймс се наведе към него.

— Мистър Бартън, може и да греша, ала струва ми се, вие смятате че зад тези думи се крие нещо. Нещо много важно, свързано с нашето градче — Милгейт. Права ли съм?

Бартън сви устни.

— Нещо става тук. Нещо отвъд всякаква човешка логика.

— Тук? В Милгейт?

Бартън сякаш изговаряше думите с невероятна мъка.

— Трябва да разбера. Иначе просто не мога. Все някой в града трябва да знае. Не може всички да ме гледате невъзмутимо и да се държите така, сякаш нищо не се е случило! Някой в този град трябва да знае истината.

— Истината за какво?

— ЗА МЕН!

Събеседниците му се раздвижиха.

— Какво искате да кажете? — запита неуверено мис Джеймс. — Има ли някой тук, който ви познава?

— Тук има някой или нещо, което знае всичко. Знае ЗАЩО и КАК. Знае това, което аз не мога да разбера. Нещо злокобно и чуждо. А вие си седите тук и се забавлявате — той внезапно се изправи. — Съжалявам. Уморен съм. Ще се видим по-късно.

— Къде отивате? — настоя доктор Мийди.

— Горе, в стаята си. Искам да поспя.

— Вижте, Бартън. Ще ви дам няколко таблетки фенобарбитал. Ще ви помогнат да се успокоите. И ако искате, наминете утре сутринта през болницата. Ще ви прегледам. Имам чувството, че нещо страшно много ви гнети. За млад човек като вас, това не е…

— Мистър Бартън — намеси се мис Джеймс с мек, но решителен глас. — Уверявам ви, няма нищо странно в Милгейт. И аз бих искала да има. Това е най-скучният град на света. Какво ли не бих дала да се случи поне веднъж нещо интересно.

Бартън отвори уста, но така и не можа да отговори. Думите отлетяха, загубени завинаги. Защото това, което видя накара ума му да се разтвори във вакуум.

На края на верандата се появиха две мъгляви, светещи с призрачна светлина фигури. Мъж и жена, хванати ръка за ръка. Устните им се движеха, изглежда разговаряха, но не се чуваше никакъв звук. Те се отправиха безшумно към насрещната стена. Минаха само на крачка от Бартън, той видя съвсем ясно лицата им. И двамата бяха млади. Жената имаше дълга, руса коса, сплетена на плитки, остро лице, бледа и гладка кожа. Устните й бяха тънки, изящни. Мъжът до нея също имаше красиви черти.

Никой от двамата не забелязваше нито Бартън, нито останалите наематели насядали по креслата. Очите им бяха плътно затворени. Преминаха направо през креслата, кушетката и наемателите. През доктор Мийди и мис Джеймс и след това през насрещната стена. Изчезнаха така внезапно, както се бяха появили. Без никакъв звук.

— Боже мили — успя само да изговори Бартън. — Видяхте ли ги? — Никой не отговори. Дори тези наематели, които бяха млъкнали докато край тях минаваха двете светещи фигури, отново възобновиха разговорите сякаш нищо не се е случило. — Видяхте ли ги? — повтори той развълнувано.

Мис Джеймс изглеждаше изненадана.

— Разбира се — отвърна тя. — Видяхме ги всички. Почти всяка вечер минават оттук. Разхождат се. Приятна двойка, не мислите ли?

— Но… кои… какво… — Бартън запелтечи объркано.

— За първи път ли виждате Скитници? — запита го доктор Мийди с изненадан вид. — Искате да кажете, че там, откъдето идвате няма Скитници?