Филип Дик - Война на реалности

Бръмченето постепенно затихна и накрая изчезна. Само вятърът леко подухваше. Отново бе сам.

Разтреперан от ужас Питър вдигна глава и внимателно отвори очи. Цялото му тяло се тресеше, обливаха го едновременно горещи и студени вълни. Ръката и шията му горяха — бяха го пронизали на две места.

Но слава Богу, всичко бе станало случайно. Без предварителна подготовка.

Изправи се несигурно на крака. Нямаше ги. Той започна да кълне като обезумял. Какъв глупак е бил, така необмислено да се появява на открито! Ами ако беше го нападнал цял рояк, а не само две!

Питър забрави за стъклото и се затича обратно към плевнята. Този път се размина на косъм. Следващия път едва ли щеше да се отърве толкова лесно. И двете се бяха измъкнали — не можа да ги смачка. Ще й занесат вестта и тя ще узнае. Ще има да злорадства! Каква лесна победа. Ще й достави голямо удоволствие.

Печелеше територия, но положението все още не бе безопасно, поне не съвсем. Трябва да бъде нащрек, едно малко невнимание и за миг може да загуби всичко онова, което е постигнал с толкова труд.

И което е най-страшното — да наклони Везните на обратната страна, да събори къщата от карти. Всичко бе толкова преплетено…

Наведе се да търси кал за ужилените места.

— Какво има, мистър Бартън? — запита го мек глас, почти над ухото му. — Проблеми със синусите? Хора, които имат болни синуси си подпират главата по този начин.

Бартън вдигна глава. Почти бе задрямал над чинията. Кафето му бе изстинало, картофите се бяха втвърдили.

— Какво, моля? — промърмори той.

Човекът, който седеше на масата до него дръпна назад стола си и попи уста с кърпа. Беше закръглен мъж на средна възраст, облечен в приятен тъмносин костюм, бяла риза, вратовръзка с ярки шарки, а на пръста му се мъдреше масивен пръстен.

— Името ми е Мийди. Ърнест Мийди. Начинът, по който си държите главата. — Той се усмихна с професионална усмивка, която разкри богат набор от позлатени зъби. — Аз съм доктор. Вероятно ще мога да ви помогна.

— Просто съм уморен — отвърна Бартън.

— Настанихте се днес, нали? Мястото е доста приятно. Храня се тук от време на време, когато ме домързи да си сготвя сам. Мисис Трилинг няма нищо против моята компания, нали така мисис Т.?

Мисис Трилинг кимна замислено от другия край на масата. Лицето й не бе така подпухнало, вечер полените не стигаха до тук. Останалите наематели се бяха измъкнали на верандата да подишат малко свеж въздух преди лягане.

— Какво ви води в Милгейт, мистър Бартън? — запита вежливо докторът. Той бръкна в джоба на сакото си и извади кафява пура. — Отдавна не сме имали нов човек в града. Странно, като си помислиш. На времето движението бе доста оживено, а сега е направо мъртвило.

Бартън преглътна информацията. Очите му блеснаха заинтригувано. Мийди беше доктор. Може би той ще знае. Бартън допи кафето си и попита предпазливо:

— Отдавна ли практикувате тук, докторе?

— Откакто съм завършил. Имам частна болница на отсрещния хълм — викат й Сенчестата къща — той снижи глас. — В този град няма друго място, където да ви окажат свястна медицинска помощ. Построих тази болница със собствени средства. Давам на пациентите си всичко, на което съм способен.

Бартън подбираше внимателно всяка своя дума:

— Имах някакви роднини тук. Разбира се, преди много години.

— Бартън? — зачуди се Мийди. — Преди колко години?

— Преди около двайсет години — Бартън продължи, наблюдавайки внимателно лицето на доктора: — Доналд и Сара Бартън. Имаха син. Роди се през 1926-та.

— Син ли? — Мийди го погледна заинтригуван. — Май си спомням нещо. 26-та? Сигурно аз съм го измъкнал на този свят. Тогава вече практикувах. Разбира се, бях много млад. Нали така?

— Момчето е умряло — продължи бавно Бартън. — Починало е през 1935-та. Скарлатина. Заразило се е от кладенеца.

Докторът сбърчи вежди.

— Божичко! Спомням си, разбира се. Аз го затворих този кладенец. Накарах ги да го затворят. Ваши роднини ли бяха? И момчето ли ви беше роднина? — той гневно изпуфтя облак дим. — Спомням си този случай. Три или четири деца починаха по онова време, преди да вземем нещата в свои ръце. Казвате, че и детето е било Бартън? Спомням си, спомням си. Ваш роднина? — запита отново докторът, унесен в спомени. — Имаше едно дете. Много сладко момче. Черна коса — като вашата. Същите черти — като си помисля, знаете ли, че ми напомняте за него?

Дъхът на Бартън спря.

— Спомняте ли си го? — той се наклони напред. — НАИСТИНА ЛИ ГО ВИДЯХТЕ ДА УМИРА?