Артур Кларк - Сборник Одисея в космоса

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА: СТАЯ С ИЗГЛЕД

Концепцията за „пръстен около света“ в геостационарната орбита, свързан със Земята от кули по екватора, може да изглежда напълно фантастична, но всъщност има твърда научна основа. Тя е очевидно развитие на „космическия асансьор“, измислен от санктпетербургския инженер Юрий Арцутанов. Имах удоволствието да се запозная с него през 1982 г., когато родният му град носеше друго име.

Юрий отбелязва, че теоретично е възможно да свърже с кабел Земята и сателит, който виси над същата точка на екватора — което и прави, ако е в геостационарна орбита, дом на повечето от съвременните комуникационни сателити. На тази основа можел да се създаде космически асансьор (или по образните думи на Юрий, „космически въжен път“) и в орбита можели само с електрическа енергия да се издигат товари. Ракетно гориво щяло да е нужно единствено за останалата част от пътуването.

Освен за избягване на опасността, шума и екологичните рискове на ракетите, космическият асансьор би направил възможно удивително съкращаване на стойността на всички космически мисии. Електричеството е евтино и извеждането на един човек в орбита би струвало само стотина долара. А пътуването надолу би струвало десетина долара, тъй като при спускането повечето енергия ще се възвръща! (Разбира се, обслужването и прожектирането на филми по време на полета ще повишат цената на билета. Какво ще кажете за хиляда долара до геостационарна орбита и обратно?)

Теорията е безупречна, но дали съществува достатъчно здрав материал, че да виси до екватора от височина 36 000 километра и да издига полезен товар? Когато Юрий написал статията си, само едно вещество изпълнявало тези строги изисквания: кристализиралият въглерод, повече известен като диамант. За съжаление, на пазара не са налични необходимите мегатонови количества, макар че в „2061: Третата Одисея“ давам повод да се смята, че такива може би съществуват в ядрото на Юпитер. Във „Фонтаните на рая“ предлагам по-достъпен източник — орбитиращи фабрики, в които диамантите могат да се отглеждат при условията на нулева гравитация.

Първата „малка крачка“ към космическия асансьор беше направена през август 1992 г. на совалката „Атлантис“, когато един от експериментите включваше освобождаването — и връщането — на товар по двайсет и един километров кабел. За съжаление механизмът за отпускане на кабела блокирал едва на първите неколкостотин метра.

Много бях поласкан, когато по време на орбиталната си пресконференция екипажът на „Атлантис“ представи „Фонтаните на рая“ и след завръщането си на Земята специалистът на мисията Джефри Хофмън ми прати книгата с автограф.

Вторият подобен експеримент, извършен през февруари 1996 г., постигна малко по-голям успех: товарът наистина бил освободен, но по време на връщането му кабелът се скъсал поради освобождаване на електрически заряд, предизвикан от повреда в изолацията. (Този инцидент може и да е бил щастлив — не мога да не си спомня, че някои от съвременниците на Бен Франклин загинали, когато се опитали да повторят знаменития му и опасен експеримент с летящото хвърчило по време на гръмотевична буря.)

Освен вероятните опасности, освобождаването на завързани на кабел товари от совалка много прилича на риболов с изкуствена примамка: не е толкова просто, колкото изглежда. Но в крайна сметка последният „гигантски скок“ ще бъде направен — чак до екватора.

Междувременно откриването на третото състояние на въглерода, бъкминстърфулъренът (C60), направи концепцията за космическия асансьор много по-правдоподобна. През 1990 г. група химици от университета „Райс“ в Хюстън създадоха тръбовидна форма на C60, която притежава далеч по-голяма здравина от диаманта. Ръководителят на групата, д-р Смоли, дори стигна дотам, че го обяви за най-здравия материал, който може да съществува, и прибави, че ще направи възможно построяването на космическия асансьор. (С радост научих, че за това си откритие д-р Смоли е получил Нобелова награда за химия.)

А сега за едно наистина удивително съвпадение — толкова свръхестествено, че ме кара да се чудя кой е там горе?

Бъкминстър Фулър почина през 1983 г., така че не доживя да види откриването на топките и тръбите, осигурили му толкова голяма посмъртна слава. По време на едно от последните му многобройни пътувания около света имах удоволствието да разведа него и съпругата му Ан със самолет из Шри Ланка и да им покажа някои от местата, на които се развива действието във „Фонтаните на рая“. Малко по-късно записах романа на дългосвиреща плоча (спомняте ли си ги?) и Бъки беше така любезен да нахвърля някои забележки. Те завършваха с изненадващо откритие, което спокойно може да е залегнало в основата на идеята ми за Стар сити: