Рон Хаббард - Бойно поле Земя

Както и да е, откриха я. Обикаляше по сплескана елипса. Разликата между разстоянията съответно от най-близката точка на орбитата до слънцето и от най-далечната бе толкова голяма, че всяко живо същество, дори един психло, би загинало, ако живее на планетата.

Фобия минаваше през три фази: отдалечавайки се от слънцето, атмосферата й се охлаждаше и се втечняваше; отдалечавайки се още повече, течността замръзваше; приближавайки слънцето, промените ставаха в обратна последователност и атмосферата отново ставаше в газово състояние. В дългия „летен“ период — една година на Фобия се равняваше на осемдесет и три земни години — на планетата се развиваха мъхове, лишеи и други растения, които при втечняване на атмосферата преминаваха в състояние на „зимен сън“, след което отново се пробуждаха през лятото.

Макар че загубиха много време да изпращат камери, накрая определиха орбитата й. Резултатите надминаха и най-смелите очаквания на Кер. Планетата бе в разгара на „есента“ и не бе никакъв проблем да напълнят с помощта на помпи цистерни с втечнен газ. Не само това, но бяха донесли и петдесет тона от веществото, от което се правеше храна за психлосите. Да, при последната им среща Кер бе на седмото небе от радост.

А сега седеше под дъжда, мрачен като смъртта.

— Зрасти, Джони — вяло каза той.

— Какво ти става, Кер? — попита Джони. — Да не си загубил на хазарт?

— О, не е заради теб, Джони. Винаги се радвам да те видя. Заради онзи Маз е. Той беше главен инженер, когато мината бе в психлоски ръце. Един от ранените. Разполагам с около седемдесет бивши затворници и се опитвам да си изкарам заплатата, като пусна отново мината в действие.

Приближи се по-близо до Джони. Дъждът се стичаше по дихателната му маска. Туниката му бе прогизнала.

— Аз не съм инженер! — изведнъж изплака Кер. — Бях офицер по поддръжката. Рудата ни свърши, а следващия район е някъде наоколо. Този …… Маз и всички останали …… психлоси само си седят на задниците и се правят на нещастни! Някой …… глупак им е показал снимка на взрива на Психло и те просто не искат и пръста си да помръднат! Не разбирам от …… математика и не мога да направя изчисления за следващите рудни залежи!

И ти като мен, помисли си Джони. Радваше се, че момичетата не говореха психлоски. Как само умееше да псува бившият психлоски мошеник! Но псуваше рядко — само когато беше изключително ядосан.

— Затова съм тук — каза Джони.

— Наистина ли? — светна Кер.

— Маккендрик пристигна ли? — попита Джони.

— Дежурният е получил сводка от разузнавач за самолет, идващ насам от Шотландия. Трябва да е Маккендрик. Ще пристигне след около три часа.

Три часа! Джони искаше веднага да се заеме с работа. Е, тъй или иначе, имаше да свърши още нещо преди това — да намери няколко психлоски трупа.

— Отзад има хора. Моля те, настани ги в лагера.

— Добре — весело каза Кер. Носеше брезент, с който можеше да ги заслони. Насочи се към задната врата и го разгърна.

Пиер се бе посъвзел, но с ужас видя, че Джони се рови в едно отделение, където обикновено държат комбинезоните за летене на големи височини. Намери ги, хвърли му един и започна да се облича.

Джони чу как вратата се затваря и видя неясни фигури, тичащи към лагера. Закопча ципа на комбинезона си и провери горивото — имаше предостатъчно.

След двайсет секунди отново се издигнаха в небето. Пиер още се бореше с непознатия му екип. Мон дьо, никак не бе безопасно да живееш край мосю Тайлър!

Джони никак не бе притеснен. Над облаците небето бе чисто и дори можеше да определи положението на върховете по това кои звезди не се появяват на екраните му. Остави самолета със запалени светлини и се насочи към вечните снегове, където бяха заровили психлосите. Трябваха му двама — един работник и един началник.

На Пиер никак не му ставаше по-добре от това, че не знае нито къде отиват, нито защо. Полетът с такава скорост в мастилено черното небе го ужасяваше. Дори не поглеждаше екраните. Очите му бяха вперени в прозорчето.

Джони много бързо се ориентира къде трябва да кацне. Бяха оставили там един електрокар. Щеше да го използва като ориентир. Предполагаше, че след толкова време труповете ще бъдат изцяло покрити със сняг.

Без да знае къде отиват, какво търсят и защо, Пиер само се взираше в прозорчето с онемели от ужас очи.

Изведнъж видя бяло петно. На светлината от самолета се виждаше, че от него се издигат бели облачета. С ужас чу как моторите затихват като за кацане.