Грег Бир - Вечност

Хофман зяпна от изненада.

— Не съм чула… Дяволите да го вземат, — Тя плесна с ръце и въздъхна. — Ще ми липсва. Знаеш ли, тук съвсем се откъснах от тези неща. Често си спомнях за теб, но имах толкова много работа… — В този момент отзад се показаха и останалите трима представители — Давид Пар Джордан, помощник и адвокат на президента, дребен русоляв мъж, Деодра Ти Негранес, съветничка в Шеста кухина, стройна хомоморфка с приятни черти, и телесният представител на Аксис Торо Еула Мейсън — ниска енергична жена с ястребови черти, надеритка, макар и неортодоксална, притежаваща значителна подкрепа в долната камара на Възела.

Мирски ги наблюдаваше като актьор, който очаква да го повикат на сцената. Хофман подаде ръка на Корженевски, размени няколко любезности с него и едва след това се обърна към руснака. Загледа го, скръстила ръце на гърдите си.

— Гари — попита тя, — той наистина ли е човекът, за когото се представя?

— По-рано едва ли щях да ти отговоря — рече Ланиер, — Но сега мисля, че е той.

— Сер Мирски, истинско удоволствие е да ви срещна отново — каза Хофман. — При далеч по-мирни и също толкова мистериозни обстоятелства. — Тя му протегна ръка. Мирски я хвана лекичко за пръстите и се поклони.

„Галантност от края на времето — помисли си Ланиер. — Какво ли ще следва?“

— Така е, сера Хофман — рече Мирски. — Много неща са се променили.

Следващите няколко минути преминаха във взаимно представяне и опознаване — социална необходимост, която Ланиер сметна за излишна и дори забавна в тази ситуация. Но такава беше човешката природа — готова да тривиализира дори най-значителните моменти в историята.

Корженевски съзнателно избягваше да разказва подробности за наученото от Мирски,

— Разполагаме с някои доста сложни и необичайно важни сведения, с които трябва час по-скоро да запознаем президента и Възела — поде Корженевски, щом се настаниха около кръглата маса.

— Първо бих искала да ви задам един въпрос, който не търпи отлагане — прекъсна го Еула Мейсън навъсено, — Зная твърде малко за сер Мирски. Той е… земен — простете прямотата ми, с руски произход, но не разбрах защо е толкова важно да го изслушаме. Откъде всъщност идва?

— От огромно разстояние във времето и пространството — обясни й Корженевски. — Носи ни някои обезпокоителни новини и е готов да ви запознае с тях. Длъжен съм да ви предупредя — начинът, по който ще го направи, е абсолютно непознат.

— Може и да е така, сер Корженевски — отвърна троснато Мейсън, — но що се отнася до мен, не обичам загадките, нито напразната загуба на време.

— Поканих и четирима ви да присъствате — отвърна невъзмутимо Корженевски. — заради необичайните обстоятелства. Бих желал да изслушате сер Мирски преди да запознаем целия Възел.

— Ще ми трябва ли аспирин? — попита тихо Хофман, като се наведе към Гари.

— Сигурно — засмя се той.

Макар и хомоморф, Негранес имаше доста странни черти: лицето й бе някак сплескано, а пропорциите на тялото й надхвърляха естествените представи — краката й бяха прекалено дълги, с дебели бедра, имаше издължени пръсти и почти мъжки гърди. Но въпреки това осанката й бе царствена, като на човек, който си знае мястото и в тази зала, и в Шишарк.

— Сведенията, които споменахте, могат ли да повлияят срещу предстоящото решение за отваряне на Пътя, сер Инженер? — попита тя.

— По-скоро биха ни помогнали да постигнем компромис — отвърна Корженевски.

„Звучи прекалено оптимистично“ — помисли си Ланиер.

Мейсън присви очи с нескрита подозрителност. Изглежда, Корженевски не се ползваше с голямо доверие в собствения си лагер. Нищо чудно, нали той бе създателят на Пътя.

— Да чуем тогава — каза Пар Джордан.

— Този път няма да използвам проектор — обяви Мирски. — Освен това мисля да пощадя сер Корженевски и Ланиер… Те вече изстрадаха историята ми веднъж.

След края на необичайното представление Хофман подпря глава на масата и въздъхна. Ланиер разтърка нежно врата и раменете й.

— Боже мили — изстена тя приглушено. Пар Джордан и Негранес изглеждаха също толкова потресени. Мейсън се надигна. Ръцете й трепереха.

— Това е фарс — произнесе тя и се обърна към Корженевски. — Изумена съм, че сте повярвали на една толкова примитивна измама. Точно вие, човекът, на когото гледаме като баща…

— Еула — прекъсна я хладно Корженевски. — Сядай! Това не е измама. Знаеш го не по-зле от мен.

— А какво е тогава? — попита тя с писклив глас. — Не разбирам какво е!