Айзек Азимов - Пътят на марсианците

Но миличкото още хълцаше. То рязко извърна глава, когато отново му предложиха биберона.

— Нека да го затопля малко — протегна ръка стюардесата, вдигна шишето и се отдалечи по пътеката.

Г-н Елис взе решение. Той без колебание вдигна кутията и я постави на облегалката на седалката си. Не обърна внимание на намръщването на жена си.

— Няма да я повредя — обеща той. — Просто я разглеждам. От какво ли е направена?

Почука я с кокалчетата на пръстите си. Никой от другите пътници не изглеждаше заинтригуван. Не обръщаха внимание нито на г-н Елис, нито на кутията. Сякаш нещо беше изключило специално тази насока на интерес у тях. Даже г-жа Елис, заговорила се с Лора, му бе обърнала гръб.

Г-н Елис завъртя кутията и откри отвора й. Знаеше, че трябва да има отвор. Беше достатъчно голям, за да мушне пръста си, макар че, разбира се, нямаше причина да пъха пръст в някаква странна кутия.

Внимателно вкара пръста си. Там имаше черен бутон, който копнееше да докосне. Той го натисна.

Кутията потрепери, внезапно изскочи от ръцете му и мина през облегалката на седалката му.

Зърна я да минава през пода, а после на това място си беше непокътнатият под и нищо повече. Той бавно протегна ръце и погледна дланите си. Сетне падна на колене и опипа пода.

Върнала се с биберона, стюардесата попита любезно:

— Загубихте ли нещо, сър?

Г-жа Елис погледна надолу и каза:

— Джордж!

Г-н Елис се изправи. Беше зачервен и объркан.

— Кутията… Изплъзна се и потъна…

— Каква кутия, сър? — попита стюардесата.

— Може ли да взема биберона, госпожице? — намеси се Лора. — Той вече не плаче.

— Разбира се. Моля.

Уолтър жадно отвори уста и лапна цицката. Млякото започна да изпуска въздушни мехурчета и се разнесоха звуци от преглъщане.

Лора сияещо вдигна поглед.

— Сега изглежда добре. Благодаря ви, госпожице. Благодаря ви, г-жо Елис. Известно време почти ми се струваше като че ли това не е моето малко момченце.

— Ще се оправи — рече г-жа Елис. — Може да му е станало лошо от самолета. Седни си на мястото, Джордж.

— Просто ме повикайте, ако имате нужда от нещо — обади се стюардесата.

— Благодаря ви — отвърна Лора.

— Кутията… — започна г-н Елис и млъкна.

Каква кутия? Не си спомняше никаква кутия.

Но един ум на борда на самолета проследи куба, докато падаше по парабола, без да му пречи вятъра или въздушното съпротивление и минаваше през газовите молекули по пътя си.

Атолът под него беше мъничък тъмен център в огромната цел. Някога, по време на войната, на него имаше самолетна писта и казарми. Казармите се бяха срутили, пистата бе изчезваща, разпокъсана лента и атолът беше празен.

Кубът удари листака на една палма, което изобщо не го обезпокои. Той премина през ствола и корала. После потъна в самата планета, без изобщо да вдигне прах, за да загатне за влизането си.

На шест метра под повърхността кубът спря и застина неподвижен, като се смеси с атомите на скалата и все пак остана различен.

Това беше всичко. Беше нощ, а сетне ден. Валеше, духаше вятър и вълните на Тихия океан се разбиваха в бяла пяна върху белия корал. Не се случваше нищо.

Нищо нямаше и да се случи — за десет години.

— Излъчихме новината — каза Ган, — че си успял. Мисля, че сега би трябвало да си починеш.

— Да си почина ли? — попита Рой. — Сега? Когато се върнах при пълни умове? Благодаря ви, но не. Удоволствието е твърде голямо.

— Обезпокои ли те прекалено много? Разум без мисловен контакт?

— Да — кратко отвърна Рой. Ган тактично се въздържа да последва линията на оттеглилата се мисъл.

Вместо това, той попита:

— Ами повърхността?

— Абсолютно ужасна — отвърна Рой. — Това, което древните са наричали „слънце“, е непоносимо блестящо петно. Очевидно е източник на светлина и периодично варира — „ден“ и „нощ“ с други думи. Има и непредвидимо вариране.

— Навярно „облаци“ — предположи Ган.

— Защо „облаци“?

— Знаеш традиционната фраза: „Облаци скриват слънцето“.

— Така ли мислите? Да, възможно е.

— Е, продължавай.

— Дайте да видим. „Океан“ и „остров“ вече обясних. „Буря“ означава влага във въздуха, падаща на капки. „Вятър“ е движение на огромни маси въздух. „Гръм“ е или спонтанно статично разреждане във въздуха, или силен спонтанен шум. „Градушка“ е падащ лед.

— Това е любопитно — каза Ган. — Откъде пада ледът? Как? Защо?

— Нямам ни най-малка представа. Всичко е много променливо. Има буря по някое време, но друго — няма. Очевидно на повърхността има региони, където винаги е студено, в други винаги е топло, а в трети е и студено, и топло по различно време.