Айзек Азимов - Пътят на марсианците

Той неспокойно се размърда, когато върху него се стовари емоция. Дойде от ума, който току-що бе стимулирал и беше насочена, разбира се, към приемника му, а не към него. Въпреки това примитивната й незрелост го раздразни и той затвори ума си за неприятната топлина на неприкритите чувства на женската.

Втори ум се съсредоточи върху неговия приемник и ако беше материален или ако бе контролирал задоволително приемника, щеше да бъде силно раздразнен.

Велики пещери, нямаше ли да му позволят да се концентрира върху сериозната си работа?

Той остро удари към втория ум, активирайки центровете на безпокойство и умът се отдръпна.

Беше доволен. Това бе съвсем просто, неопределено стимулиране и беше сработило отлично. Бе прочистил мисловната атмосфера.

Той се върна към Техника, който контролираше превозното средство. Трябваше да научи подробностите за повърхността, над която минаваха.

Вода? Той бързо сортира данните.

Вода! И още вода!

Думата „океан“ имаше смисъл. Старата, традиционна дума „океан“. Кой би могъл да мечтае, че е възможно да съществува толкова много вода!

Но тогава, ако това беше „океан“, традиционната дума „остров“ придобиваше очевидно значение. Той хвърли целия си ум в търсене на географска информация. „Океанът“ беше изпъстрен с точици земя, но на Рой му трябваше точно…

Беше прекъснат от кратко пронизване на изненада, когато приемникът му се придвижи през пространството и бе притиснат до съседното женско тяло.

Умът на Рой, в момента зает, беше открит и непредпазен. Женските емоции го затрупаха с пълна сила.

Рой потрепери. Като се опитваше да се освободи от отвличащите го животински страсти, той притисна мозъчните клетки на приемника, през които се отвеждаше грубостта.

Направи го прекалено бързо, прекалено енергично. Умът на приемника му се изпълни с разпръсната болка и моментално почти всички умове, до които можеше да достигне, реагираха на последвалите въздушни вибрации.

Раздразнен, той се опита да потуши болката и успя само да я стимулира още повече.

През мисловната мъгла на болката на приемника той се зарови в ума на Техника, като се стремеше да предотврати разфокусирането на контакта.

Умът му замръзна. Най-добрата възможност почти беше настъпила! Навярно разполагаше с двайсет минути. След това щеше да има и други шансове, но не толкова добри. И все пак той не смееше да се опита да насочи действията на друг, докато умът на приемника му бе в толкова пълна дезорганизация.

Рой отстъпи, оттегли се в ума си, като поддържаше само съвсем слаба връзка с гръбначните клетки на приемника си и зачака.

Минутите минаваха и малко по малко той възстанови пълната връзка.

Оставаха му пет минути. Рой избра обект.

— Струва ми се, че започва да се чувства малко по-добре, бедното мъниче — рече стюардесата.

— Никога не е правил така преди — през сълзи настояваше Лора. — Никога.

— Предполагам, че просто е имал малко колики — успокои я стюардесата.

— Може би е повит прекалено стегнато — предположи г-жа Елис.

— Може би — каза стюардесата. — Доста е топло. Тя отви одеялцето и вдигна нощничката, за да открие коремчето, розово и издуто. Уолтър още хленчеше.

— Да го преповия ли вместо вас? — попита стюардесата. — Доста е мокър.

— Ако обичате.

Повечето от по-близко седящите пътници се бяха върнали на местата си. По-далечните бяха престанали да проточват шии.

Г-н Елис остана на пътечката с жена си.

— Вижте — обади се той.

Лора и стюардесата бяха прекалено заети, за да му обърнат внимание, а г-жа Елис го пренебрегна просто по навик.

Г-н Елис беше свикнал с това. Във всеки случай, забележката му бе чисто, теоретична. Той се наведе и посегна към кутията под седалката.

Г-жа Елис нетърпеливо погледна надолу.

— Божичко, Джордж, недей да пипаш така багажа на други хора — смъмри го тя. — Седни си на мястото. На път си.

Г-н Елис смутено се изправи.

С все още зачервени и насълзени очи, Лора каза:

— Не е мое. Даже не знаех, че е под седалката ми.

Стюардесата вдигна поглед от хленчещото бебе и попита:

— Какво е това?

Г-н Елис сви рамене.

— Кутия.

— Ами за какво ти е, за Бога? — попита жена му.

Г-н Елис се замисли за причината. За какво ли му беше ?

— Бях любопитен — промълви той.

— Готово! — възкликна стюардесата. — Мъничкото момченце е сухо и се обзалагам, че след две минути пак ще е щастливо. А? Нали, миличко?