Айзек Азимов: Пътят на марсианците

Хайлдър отново изчезна и на негово място се върна корабът. Той се сви и зад него се появи пресечен конус, в който със светложълти букви беше написано: „ВЕЩЕСТВО, КОЕТО ТРЯБВА ДА СЕ ИЗХВЪРЛИ“.

— Но сега — каза Хайлдър, — цялото тегло на кораба е още по-голямо. Трябва ви още по-силен тласък, а после и още по-силен.

Корабът се сви неимоверно, за да направи място на по-голям резервоар и на още един огромен. Пътническото отделение на кораба беше мъничка точица на екрана — светеща, червена точица.

— По дяволите, това са приказки за детската градина — рече Риос.

— Не и за хората, на които говори той, Марио — възрази Лонг. — Земята не е Марс. Сигурно има милиарди земни хора, които дори не са виждали космически кораб и не знаят нищо за него.

— Когато веществото в най-големия резервоар бъде изразходвано, резервоарът се отделя — говореше Хайлдър. — Той също се изхвърля.

Най-външният резервоар се освободи и се заклати из екрана.

— После е ред на втория — поясни Хайлдър, — а накрая, ако пътуването е дълго, се изхвърля и последният.

Сега корабът беше само червена точица, а трите резервоара се преобръщаха и движеха, зареяни в космоса.

— Тези резервоари — рече Хайлдър, — представляват сто хиляди тона волфрам, магнезий, алуминий и стомана. Те са изгубени завинаги за Земята. Марс е обкръжен от боклукчии, които чакат по космическите пътища изхвърлени резервоари, хващат ги, маркират ги с клеймото си и ги запазват за Марс. Земята не получава нито цент за тях. Те са отпадъци. Принадлежат на кораба, който ги открие.

— Рискуваме инвестициите и живота си — обади се Риос. — Ако не ги събираме, никой няма да го направи. Какво губи от това Земята?

— Виж — отвърна Лонг, — той говори само за онова, което Марс, Венера и Луната взимат от Земята. Това е просто друг вид загуба.

— Ще получат своята компенсация. С всяка изминала година добиваме все повече желязо.

— И по-голямата част от него се връща директно на Марс. Ако можеш да повярваш на изчисленията му, Земята е инвестирала двеста милиарда долара на Марс, а е получила обратно около пет милиарда долара в желязо. Вложила е петстотин милиарда долара в Луната, а е получила обратно малко над двайсет и пет милиарда долара в магнезий, титан и различни леки метали. Вложила е петдесет милиарда долара във Венера и не е получила нищо. А всъщност, именно от това се интересуват данъкоплатците на Земята — парите от данъците изтичат, а нищо не се връща обратно.

Докато говореше, екранът се изпълни с диаграми на боклукчиите по пътя към Марс — малки, хилещи се карикатури на кораби, протегнали жилави, тънки ръце, които опипваха в търсене на падащи, празни резервоари, хващаха ги, отпечатваха върху тях със светещи букви „СОБСТВЕНОСТ НА МАРС“, а после ги откарваха на Фобос.

После отново се обади Хайлдър:

— Казват ни, че накрая ще ни върнат всичко. Накрая! Щом се превърнат в рентиращо се предприятие! Не знаем кога ще стане това. След век? След хиляда години? След милион? „Накрая“. Нека се хванем за думата. Някой ден те ще отглеждат сами храната си, ще използват своя собствена енергия, ще живеят собствения си живот.

Но едно нещо никога няма да могат да върнат. Не и след сто милиона години. Водата!

На Марс почти няма вода, защото е твърде малък. На Венера изобщо няма вода, защото е прекалено горещо. На Луната също няма, защото е и твърде малка, и е прекалено горещо. Така че Земята трябва да снабдява обитателите на космоса не само с питейна вода, вода за миене, вода за промишлеността им, вода за хидропонните фабрики, които твърдят, че изграждат — но даже с вода, която да изхвърлят с милиони тонове.

Каква е двигателната сила, която използват космическите кораби? Какво изхвърлят зад себе си, за да могат да постигнат ускорение? Някога това са били газовете, генерирани от експлозиви. Това било много скъпо. После бил изобретен протонният микрореактор евтин енергиен източник, който може да загрее всяка течност, докато не се превърне в газ под невероятно налягане. Каква е най-евтината и най-изобилна налична течност? Ами водата, разбира се.

Всеки космически кораб, който напуска Земята, носи близо милион тона — не килограма, а тона — вода, с единствената цел да я изхвърли в космоса, за да е в състояние да увеличи или забави скоростта си.

Нашите предци на Земята безотговорно и целенасочено са изгаряли нефт. Те безразсъдно са унищожили въглищата. Ние ги презираме и осъждаме заради това, но те поне са имали извинение — смятали са, че когато се появи необходимост, ще бъдат намерени заместители. И са били прави. Имаме своите ферми за планктон и протонните си микрореактори.