Станислав Лем - Двете чудовища

И известил огненият надпис на уплашения крал и на дворцовия му съвет, че чудовището не се е появило от само себе си и че не е свой собствен представител, а на някого другиго, който от неведома далечина, управлява неговото зараждане, укрепване и смъртоносна сила. Пишещият със светлина по въздуха кристал им разкрил, че те и всички аргенси са далечни потомци на същества, които преди хиляди векове били създадени от творците на чудовището. А творците на чудовището не приличали на разумните, на кристалните, на стоманените, на златолетите — изобщо на всички, които живеят в метал. Те били същества, които излезли от соления океан и създавали машини, наричани за подигравка железни ангели, защото ги държели в страшно робство. И нямайки сили да се бунтуват срещу потомците на океана, металните създания избягали, като похитили огромни космоплави. Отлетели с тях от дома на робството към най-далечни звездни архипелази и поставили там началото на могъщи държави, сред които аргенската държава е като зрънце сред пясъците на пустиня. Но предишните господари не забравили за освободилите се, които наричат бунтовници, и ги търсят по целия Космос, кръстосвайки го от източната до западната стена на галактиките и от северния до южния полюс. А където открият невинни потомци на първия железен ангел, край тъмни или край светли слънца, на огнени или на ледени планети, използват своята коварна мощ, за да си отмъстят за онова бягство — така е било, така е и така ще бъде. И за откритите няма друго спасение и избавление, нито бягство от отмъщението, освен такова, което прави това отмъщение безплодно и ялово — чрез небитието. Угаснал огненият надпис и сановниците погледнали в очите на своя владетел, които били като мъртви. Той мълчал дълго и накрая те заговорили:

— Повелителю на Етерна и Ерисфена, господарю на Илидар, Синалост и Аркаптурия, владетелю на слънчевите и лунните плитчини, кажи ни своята дума!

— Не думи, а действие ни е необходимо, последно! — отвърнал Инхистон.

Потръпнали съветниците, но казали в един глас:

— Ти го каза!

— Така да бъде! — рекъл кралят. — Сега, когато решението е вече взето, ще кажа името на съществото, което ни доведе до това състояние. Чух за него, когато се качвах на трона. Нарича се човек, нали?

— Ти го каза! — отвърнали съветниците.

Тогава Инхистон казал на Главния абстрактор:

— Изпълни своето задължение!

А той отвърнал:

— Слушам и изпълнявам!

След което изрекъл Думата, чиито вибрации навлезли по въздушните фуги в подземията на планетата. Тогава ясписното небе се пропукало и преди челата на падащите кули да достигнат земята, седемдесет и седемте аргенски града се превърнали в седемдесет и седем бели кратера, а сребристите загинали сред цепещите се континентални плочи, унищожавани от огнени разклонения, и грамадното слънце вече осветявало не планетата, а кълбо черни облаци, което се топяло бавно, развявано от вятъра на нищото. Вакуумът, който по-твърди от скала лъчи раздули, се свил след това в една трепкаща искра, която изгаснала. Ударната вълна достигнала след седем дена до мястото, където, черни като нощта, чакали космоплавите.

— Край! — уведомил бодърстващият творец на чудовища своите другари. — Държавата на сребристите престана да съществува. Можем да продължим.

Тъмнината при кърмите на корабите им разцъфнала огнено и те полетели по пътя на отмъщението. Космосът е безкраен и няма граници, но няма граници и омразата им, затова всеки един ден, всяка една минута могат да стигнат и до нас.

© 1964 Станислав Лем

© Павел Николов, превод от полски

Stanisław Lem

Dwa potwory, 1964

Този превод не е публикуван на хартия.

Източник: http://xoomer.virgilio.it/pavelnik

Свалено от «Моята библиотека» http://chitanka.info/lib/text/16026

Последна редакция: 2010-05-16 17:30:00