Павел Вежинов - Бариерата

— Да, ще ви кажа и това — отвърна тя неохотно. — Наистина е по-добре да го знаете. Като момиче тя е преживяла две много силни душевни сътресения. На единайсетгодишна възраст лека кола е прегазила нейния баща просто пред очите й. И починал на място. Майка й се омъжила отново, животът в новия дом скоро станал съвсем невъзможен… Тя отишла да живее при чичо си. Когато била на тринайсет години, едва в зората на своето девичество, както се казва, той посегнал на нея.

Доктор Юрукова млъкна за момент, лицето й бе намръщено. „Да, наистина отвратително — помислих аз стреснат. — По-добре да не бях питал.“

— Според мен не точно това е причинило нейното заболяване — продължи тя. — И все пак тия неща са свързани. Както сам се досетихте, тук играят роля и някои наследствени фактори… Но сега тя е много добре, да чукнем на дърво, както се казва! Стига, разбира се, с нея да не се случи някой нов стрес…

Тя млъкна, без да ме погледне дори. Но усетих много добре, че в гласа й прозвуча лека предупредителна нотка.

— Тогава защо не я изпишете? — попитах аз.

— А къде да я пратя?… При чичо й?… Или при нейната отвратителна майка? Все още намирам начини, за да я задържа. Водя я нещо като научен експеримент… Трудова среда и прочие. Но това не може да продължи вечно, тая обстановка започва да става опасна за нея. И изтръпвам, като си представям нейния бъдещ живот.

Почувствувах, че и аз едва забележимо изтръпвам. Не бях ли се запътил малко лекомислено по съвсем непознат път? Какво всъщност търсех тук — белята си? И тъкмо си мислех как по-възпитано да потегля към изхода, тя внезапно запита:

— Май и вие имахте да ми казвате нещо?

— Да, наистина…

И с малко пресилено оживление й разказах как бе налучкала името на моите „Кастилски пощи“. По-скоро усетих, отколкото разбрах, че моят разказ не й направи особено впечатление. Впрочем така, както го разказах, той сега и на мен ми се стори съвсем нелеп.

— Тук няма нищо странно — каза спокойно лекарката. — Тя просто е прочела вашата мисъл. Отначало и мен ме стряскаше, но сега свикнах.

— И казвате, че тук няма нищо странно? — погледнах я учудено аз.

— Телепатията не е празна работа… Доротея има редки, но понякога наистина поразителни попадения. Кой знае, след векове телепатията ще стане може би нормален начин за общуване между хората.

— Да, след векове — измърморих аз. — Но сега сме все още двайсетия век… Пък и тя едва ли знае къде се намира тая Каетилия.

— Не, не я подценявайте, тя чете много. Разбира се, все още не й разрешавам романи, особено хубави. Но иначе чете каквото й падне, дори моите медицински книги. Със своята удивителна памет тя знае някои неща по-добре дори от много мои колеги…

— Може би не е толкова трудно — усмихнах се аз.

Но лекарката сякаш не разбра намека ми.

— При това нейната памет не е механична — кимна тя. — И интуицията й помага отлично там, където не достигат знания или логика. Изобщо Доротея е много интересно момиче. У нея има характер…

Само това не очаквах да чуя.

— Видя ми се много плаха — отвърнах аз.

— Е, не е нахална. Но ако мислите, че е слаба — много ще се излъжете. Тя и физически е доста издръжлива. Нейните колеги се чудят с каква лекота работи на пресата.

— А къде работи?

— В една занаятчийска работилница. Щампова детайли. Или нещо подобно. Работа като работа, но ми се струва не съвсем подходяща за нея. Много е еднообразна, с нищо не заангажирва нейното въображение. А точно това е слабото й място. То трябва да се насели с нещо, не с химери във всеки случай. Ето това исках да ви помоля. Вие сте влиятелен човек, не бихте ли могли да й намерите някаква по-подходяща работа?

— Каква например?

— Ами да прави кукли, да речем. Или пък да рисува нещо върху чаши, вази, чинии. Тя има много лека и артистична ръка.

— Ще опитам — отвърнах аз. — Но не й казвайте. Не искам да се огорчи, ако нищо не стане.

— Няма да се огорчи. Сега за нея е все едно къде работи. И какво получава. Парите са като празни хартийки в ръцете й. Много е непрактична в житейските работи.

— Е, не чак толкова! Оная нощ много добре се ориентира в обстановката…

— Това е по-скоро инстинкт. Там, където разумът не достига, понякога природата мобилизира странни и невъобразими сили. Наблюдавала съм го често у моите пациенти. И просто ми е било невъзможно да си го обясня като лекар.

Отидох си от тоя странен дом едва ли не със зашеметена глава. Последните думи на доктор Юрукова се тътреха като някакви досадни просяци по петите ми. Мислех си, че ще се отърва от тях в колата. И не успях. Настаниха се на задната седалка, продължаваха да ме тормозят със своите идиотски въпроси и предположения. Пуснах силно радиото — същият ефект. Ако природата наистина умееше да се защищава, както твърдеше доктор Юрукова, в тоя случай тя бе избрала съвсем непонятни за мен пътища.