Доротея се върна, както обикновено, към четири часа. Изглеждаше доста оживена, с приповдигнато настроение. Тя мина няколко пъти през хола със своята така характерна, малко зашеметена походка, после спря пред мен и каза:
— Аз вече я чувам!
— Какво чуваш!
— Твоята музика! — отвърна тя сериозно.
Тогава не обърнах внимание на думите й, не толкова, колкото на фразата, доста необичайна за момиче с нейния манталитет. Пък в момента тя наистина преписваше нещо мое, което бях представил в издателството. Там от доста време всички я смятаха едва ли не за феномен, за някакво чудо на природата.
— Харесва ли ти? — запитах аз шеговито.
— Да! Разбира се! — отвърна тя спонтанно.
В края на краищата какво толкова чудно, нали с часове я учех да чете нотите. От човек с нейните необикновени и необясними дарби това можеше да се очаква. Пък не ми беше и до музика, в ума ми все още се мотаеше неприятният разговор с Надя. Най-много ме безпокоеше мисълта — как всъщност бе научила за момичето? Ние много рядко излизахме заедно, и то по места, където обикновено не ходят мои познати. Мои — да, но нейни? Може би е доста по-известна, отколкото предполагах, между някои мъжки компании главно. Тая мисъл ми беше толкова неприятна, че неволно съм се намръщил. Кой знае, може да съм станал и за смях всред тях. Известен композитор, приятен, с големи възможности, а ето че се хванал с едно най-обнкновено ресторантско момиче. И шантаво на всичко отгоре, както доста вежливо се бе изразила жена ми.
Така си мислех, докато лежах с вкиснато настроение на диванчето. Изведнъж усетих, че тя ме гледа, и повдигнах глава. Наистина ме гледаше, доста втренчено при това, сякаш се прислушваше в нещо, което никой друг не би могъл да чуе.
— Ти си бил днес при жена си? — каза внезапно тя.
— Откъде знаеш?
— Не, просто питам.
— Вярно е — отвърнах аз.
Тя помълча малко, после добави нервно:
— Това, което си мислиш за мен, не е истина.
Никога досега не ми беше говорила с нервен тон. Нито с повдигнат. Все си мислех, че това е най-главното й качество.
— А ти откъде знаеш какво аз мисля за теб?
Станах от диванчето и минах неспокойно през хола. Сега тя мълчеше, дори не ме поглеждаше. Много неща се бяха натрупали в главата ми, просто не знаех откъде да почна.
— Ти наистина ли четеш мислите ми? — попитах аз нетърпеливо.
— Не знам! Понякога! — отвърна тя смутено.
— Какво значи понякога?
— Много рядко.
— И как става? — Гласът ми беше едва ли не раздразнен.
— Не знам как става — отвърна тя безпомощно. — Не го чувам. Но просто се появява в главата ми.
— Доктор Юрукова говорила ли ти е за телепатия?
— Да, разбира се. И сме правили някои опити.
— Сполучливо?
— Не знам. Изглежда, че не особено… То не става по волята ми, става съвсем внезапно.
— Добре, Доротея. Забрави тоя глупав разговор.
Тя ме погледна и се усмихна, наистина малко посърнало.
Скоро след това при мен дойде домоначалникът, доста износен човек, бивш полковник. Пиореята здраво бе разклатила зъбите му, имах чувството, че ако кихне, ще се разлетят на всички страни. И може би точно затова говореше бавничко и предпазливо:
— Мога ли да вляза за момент?
Въведох го в хола. Беше рано следобед, Доротея още не се беше прибрала. Той поспря и хвърли около себе си широк панорамен поглед, сякаш оглеждаше бойно поле.
— Седнете, полковник.
Ниските модерни кресла не бяха никак удобни за неговия вдървен гръбнак. Костеливите колене щръкнаха до ушите му, кафяви и месести като ластовичи гнезда. Усещах, че се чувствува много притеснен не само поради неудобната си поза.
— Моля да ме извините, господин Манев. Вие знаете колко ви уважаваме, не само аз и синовете ми… Просто не знам как да почна.
— Карайте, полковник! — казах аз. — Като в атака!
Той ме погледна обнадежден. Вече знаех какво ще ми каже…
— Ето, говори се… аз не съм виждал, но се говори, че у вас живеело някакво младо момиче.
— Колко младо? — попитах иронично.
— Доста младо!.. В края на краищата вие сте сам човек… Знаете, че не е удобно!
— Вижте какво, полковник, момичето ми е роднина… Няма да го оставя да спи на улицата?
— Да, разбира се, защо да спи на улицата? — Грапавият му безжизнен нос сякаш порасна пред очите ми. — И все пак има закони в тая страна!
— Според вас кой закон съм нарушил?
— Ами тя живее тук без адресен билет.
— Това ли било? — отвърнах аз. — Още утре ще й извадя.
С това нашият делови разговор фактически свърши. Полковникът се чувствуваше безкрайно облекчен, изведнъж се развесели, погледът му стана старчески дружелюбен. Почерпих го чашка хубав коняк, той я огледа внимателно, после каза:
Читать дальше