Клифърд Саймък - Смажи лагерите си с кръв

Джо се обърна, хвана здраво дръжката на вратата и я завъртя с намерение да отвори вратата с едно рязко дръпване. Обаче дръжката се хлъзна изпод пръстите му и не помръдна. Вратата остана затворена.

„Заключила се е“, мислеше си Крейн. „Ключалката е щракнала, когато съм затръшнал вратата, а аз нямам ключ. Дороти има, но тя винаги оставя вратата отворена, защото трудно се отваря, когато се заключи. Почти винаги трябва да вика портиерите. Сигурно някой от техниците вече е дошъл на работа. Може би ще трябва ад го повикам и да му кажа…“

„Какво да му кажа? Да му кажа, че съм видял метален плъх в шкафа за материали? Да му кажа, че съм хвърлил по него тампона с лепило и съм го съборил от бюрото? Че съм хвърлил също и ножа за хартия и за да му докажа, ще му посоча забития в пода нож?!“

Крейн поклати глава.

Той отиде до ножа и го издърпа от дъската. Постави го обратно върху бюрото и срита парчетата от счупения тампон така, че да не се виждат.

Вече пред собственото си бюро, Джо взе три листа хартия и ги пъхна в пишещата си машина.

Машината започна да пише! Съвсем сама, без да я докосва!!! Джо стоеше и тъпо гледаше как клавишите й се издигат и спускат. Върху листа се четеше следното съобщение: Стой настрани от това, Джо. Не се замесвай. Може да пострадаш.

Джо Крейн издърпа листата от машината. Той ги смачка на топка и ги хвърли в кошчето за отпадъци. После излезе, за да си вземе чаша кафе.

— Знаеш ли, Луи — каза Джо на мъжа зад барплота, — когато човек живее сам твърде дълго, започват да му се привиждат разни неща.

— Да — съгласи се Луи. — Аз например бих откачил с твоята къща. Щях да се чудя какво да правя с толкова празни стаи в нея. Трябваше да я продадеш, когато почина майка ти.

— Не можах — отвърна Крейн. — Толкова време е била мой дом.

— Тогава да беше се оженил — рече Луи. — Не е хубаво да живееш сам.

— Твърде късно е вече — каза му Крейн. — Никой не би ме изтърпял.

— Скътал съм една бутилчица — рече Луи. — Не мога да ти налея в чаша, но ще ти сипя малко в кафето.

Крейн поклати отрицателно глава.

— Днес ще имам много работа.

— Сигурен ли си? Нищо няма да ти струва — като за приятел.

— Не, благодаря ти, Луи.

— На тебе ли ти се привиждат разни неща? — извиси глас Луи.

— Да ми се привиждат неща ли?! — удиви се Крейн.

— Да, нали каза, че когато човек живеел дълго сам, започвал да вижда разни работи.

— О, казах го просто ей тъй — рече Крейн.

Той гаврътна кафето си и се върна в офиса.

Сега залата беше позната гледка: Ед Лейн бе дошъл и ругаеше помощника си. Франк Макей лепеше изрезки от опозиционния вестник. Бяха дошли и неколцина от репортерите.

Крейн хвърли бърз поглед към вратата на шкафа за материали. Беше все още затворена.

Телефонът върху бюрото на Макей зазвъня и редакторът на светската хроника вдигна слушалката. Той слуша мълчаливо миг-два, после свали слушалката от ухото си и сложи длан върху микрофона.

— Джо — рече той, — поеми го. Някакъв ебалник твърди, че срещнал по улицата шевна машина.

Крейн посегна към своя телефон.

— Дайте ми го на 246 — каза той на телефонистката.

В ухото му някой завика:

— Там „Хералд“ ли е? „Хералд“ ли е там? Ей, ало…

— Тук е Крейн рече Джо.

— Аз търся „Хералд“ — рече мъжът. — Искам да им кажа…

— Говорите с Крейн от „Хералд“ — уведоми го Крейн. — Какво има?

— Вие репортер ли сте?

— Да, репортер съм.

— Тогава слушайте много внимателно. Ще се опитам да ви го разкажа бавно и ясно и точно така, както се случи. Вървя си аз по улицата и гледам…

— Коя улица? — попита Крейн. — И как се казвате?

— „Ийст Лейк“ — отвърна човекът. — Блок номер пет или шестстотин. Не си спомням точно. Там видях оная ми ти шевна машина да се носи по улицата… и си рекох — помислих си това, което всеки би си помислил като види шевна машина — рекох си, че някой сигурно я е превозвал по улицата и тя просто се изхлузила. Макар че е странно, защото улицата е равна. Няма никакъв наклон, нали разбирате? Не може да не го знаете това място. Равно е като тепсия. А наоколо нямаше жива душа. Беше рано сутринта, нали така…

— Как се казвате? — попита Крейн.

— Как се казвам ли? Смит — казвам се Смит. Джеф Смит. И така, помислих си, че трябва да помогна на този човек, който си бе изпуснал шевната машина… протегнах ръка, за да я спра, а тя отскочи. Тя…

— Тя какво?! — изкрещя Крейн.

— Отскочи! Заклевам се, мистър! Когато посегнах да я спра, тя отскочи и аз не можах да я хвана. Сякаш знаеше, че искам да я хвана, а тя не желаеше никой да я спира. И тъй, тя отскочи, заобиколи ме и се понесе бързо-бързо по улицата, набирайки скорост. А щом стигна до ъгъла, най-спокойно си зави и хич окото й не трепна, но…