Станислав Лем - Звездни дневници

След време някои говореха, че съм си измислил тази история, а по-злонамерените си позволяваха да намекват, че съм имал слабост към алкохола, старателно укривана на Земята и смело задоволявана през дългите космически пътешествия. Господ знае какви други клюки са разпространявали по този повод — но такива са си хората: готови са да повярват на най-абсурдното, но не и на действителните факти, които си позволих да изложа тук.

И това преживях. Бях делегат на Земята в Организацията на обединените планети, всъщност само кандидат, а и това не беше така, понеже Общото събрание обсъждаше не моята кандидатура лично, а кандидатурата на цялото човечество.

Никога през живота си не съм бил толкова притеснен. Езикът ми беше пресъхнал и едва го мърдах в устатата си, а когато пристъпвах по постланата от аеробуса червена пътека, не бях сигурен дали тя поддава, или моите колене се огъват. Вероятно очакваха да произнеса реч, а през моето пресъхнало от вълнение гърло думичка не би излязла; затова, щом съзрях един голям блестящ автомат с хромиран плот и малки процепи за монетите, побързах да пусна една и да сложа под крана предвидливо взетата чашка от термоса. Това беше първият междупланетен дипломатически инцидент на човечеството на галактическата арена, защото това, което бях взел за автомат за газирана вода, се оказа парадно облеченият заместник-председател на тараканската делегация. За щастие именно тараканците бяха предложили на сесията нашата кандидатура, което също не веднага схванах; и това, че високопоставеният дипломат ми наплю обувките, разбрах погрешно, а този жест означавал само благовонен секрет от приветствените жлези. Погълнах информационно-преводаческата таблетка, която ми подаде един любезен сътрудник на ООП, и всичко разбрах; незабавно дрънчащите звуци наоколо се трансформираха в ушите ми в разбираеми думи, подредените алуминиеви кегли в края на плюшеното килимче се превърнаха в почетна полурота, а приветствувашият ме тараканец, до този миг подобен по-скоро на огромен щрудел, ми се стори като стар познат с напълно приемлива външност. Само притеснението ми не отслабна. Приближи се малка търколка, специално пригодена за двуноги същества като мен; придружителят ми, тараканецът, с мъка се напъха подире ми и сядайки едновременно и от лявата, и от дясната ми страна, започна:

— Уважаеми землянино, трябва да ви обясня, че настъпиха известни дребни процедурни усложнения във връзка с неочакваното заминаване на председателя на нашата делегация, най-добре подготвен като специалист-земист да защищава вашата кандидатура, поради което аз го замествам… Запознат ли сте с протокола?

— Не… не съм имал случай… — измърморих, като се опитвах да седна някак си в търколката, така и несъобразена докрай със спецификата на човешкото тяло. Седалката приличаше на дупка, дълбока почти един метър, така че при всяка неравност по пътя коленете ми опираха в челото.

— Нищо, ще се оправим някак… — утеши ме тараканецът.

Неговата плисирана дреха, изгладена на остри ръбове, с метален блясък, която преди малко бях взел за бар, издаде лек звън, а той се изкашля и заяви:

— Познавам вашата история. Човечеството — какво великолепно нещо! Да, да, мое задължение е да зная всичко. Нашата делегация ще се изкаже по точка осемдесет и трета от дневния ред с предложение да бъдете приети в събранието като пълноправен, действителен и всестранен член… но да не сте загубили случайно пълномощното си? — смени той темата така внезапно, че аз трепнах и енергично отхвърлих опасенията му: стисках в дясната си ръка пергаментовия свитък, малко поразмекнат от потта.

— Добре — продължи тараканецът, — аз ще произнеса реч, нали така, ще представя вашите високи постижения, които ви дават право да заемете мястото си в Астралната федерация… Вие вероятно разбирате, става дума за своеобразна отдавна установена формалност… Едва ли очаквате изказвания против…

— Едва ли — измърморих пак.

— Разбира се! Пък и от къде на къде? Но макар да е формалност, все пак ще са ми необходими някои данни. Факти, подробности, нали разбирате? С ядрена енергия, естествено, разполагате?

— О, да! Да! — побързах аз да го уверя.

— Чудесно! Вярно, ето тук са бележките, които ми е оставил председателят, обаче той пише толкова нечетливо… хм, та откога, казвате, че имате такава енергия?

— От 6 август 1943 година!

— Превъзходно. Какъв беше обектът? Първата ядрена електроцентрала вероятно?