Станислав Лем - Звездни дневници

— Не — отговорих и усетих, че се изчервявам, — първата атомна бомба. Унищожи Хирошима…

— Хирошима ли? Някакъв метеор?

— Не… град.

— Град…? — В гласа му улових леха загриженост. — Как да го кажа… Не, по-добре изобщо да не го споменавам — реши той изведнъж. — Хубаво, ама за нещо трябва да ви похваля. Подскажете ми, само че по-бързо, защото след миг пристигаме.

— Ъ… ъ… космически полети — започнах.

— Това се разбира от само себе си, ако не бяха те, нямаше сега да сте тук — малко сопнато, както ми се стори, обясни той. — За какво изразходвате основната част от националния доход? Хайде, моля ви, припомнете си някакво внушително инженерно начинание — архитектура в космически мащаби, гравитационно-слънчеви пускови инсталации? — подсказваше припряно.

— Че се строи, строи се… — изтърсих. — Националният доход не е доста голям, много средства отиват за въоръжаване…

— Въоръжаване на какво? На континентите ли? Против земетресенията?

— Не… на войската… на армиите…

— Какво е това? Хоби?

— Не, не е хоби… Вътрешни конфликти… — обяснявах аз объркано.

— Че това съвсем не е за хвалене — отсече той с видимо неудоволствие. — Нали вие не сте долетели тук направо от пещерите? Вашите учени отдавна е трябвало да изчислят, че глобалното сътрудничество е винаги по-изгодно от борбата за плячка и хегемония!

— Те са го изчислили, но съществуват причини от исторически характер.

— Да оставим това! — предложи тараканецът. — Моята задача не е да ви защищавам, а да ви препоръчвам, да ви представя откъм добрата страна, да изброя вашите заслуги и добродетели. Ясно ли ви е?

— Напълно.

Езикът ми едва се обръщаше, беше като замразен, яката на ризата ме душеше, нагръдникът й беше омекнал от потта, в която се обливах; закачих с пълномощното ордените и най-горният лист се скъса. Тараканецът проявяваше и нетърпение, и се държеше високомерно, види се, част от мислите му бяха далече, но неочаквано пак започна със спокоен и благ тон (дипломат и половина!):

— Май ще е по-добре да говоря за културата ви. За нейните забележителни постижения. Имате ли култура? — попита той внезапно.

— Имаме! Великолепна!

— Добре. А изкуство?

— Да, да! Музика, поезия, архитектура…

— Значи все пак имате архитектура! — викна той. — Чудесно! Отбелязвам си. Експлозивни средства?

— Как така експлозивни?

— Ами творчески, управлявани експлозии — за регулиране на климата, за преместване на континенти и речни корита… Имате ли?

— Засега имаме само бомби… — и прибавих шепнешком: — Но затова пък много разнообразни: напалмови, фосфорни, дори с отровни газове…

— Не за това става дума — отсече той сухо. — Ще се придържам към духовния живот. В какво вярвате?

Този тараканец, който трябваше да ни препоръчва, нищо не разбираше от земните въпроси и, честно казано, изтръпнах при мисълта, че от изказването на едно толкова невежо същество зависи нашето „да бъдем или да не бъдем“ на форума на цялата Галактика. „Нямаме късмет — мислех си, — как пък точно сега отзоваха онзи, истинския специалист по Земята!“

— Вярваме в общото братство, в предимството на мира и сътрудничеството пред войната и омразата, смятаме, че човекът трябва да бъде мерило за всичко…

Той постави тежкото си смукало на коляното ми.

— Защо пък човекът? Впрочем, да оставим този въпрос. Обаче вашето изброяване е негативно: липса на война, липса на омраза — в името на мъглявината, нямате ли някакви положителни идеали?

Направо се задушавах.

— Вярваме в прогреса, в по-доброто бъдеще, в могъществото на науката…

— Е, най-сетне нещо! — възкликна. — Да, науката… това е добре, ще свърши работа. В коя наука влагате най-много?

— Във физиката. В изследванията върху ядрената енергия.

— Вече чух. Знаете ли какво? Вие си мълчете. Аз ще имам грижата за всичко. Аз ще говоря. Разчитайте на мен. Смелост! — При тези негови думи машината спря.

Главата ми беше замаяна, всичко се въртеше пред очите ми. Поведоха ме по кристални коридори, с мелодична въздишка се отдръпваха невидими прегради, слизах надолу, качвах се нагоре, после пак вървях надолу, тараканецът крачеше до мен огромен, мълчалив, покрит с гофриран метал; изведнъж всичко замря, някакъв стъклен балон се изду пред мен и се пукна. Стоях в залата на Общото събрание, на дъното на сребристобелия амфитеатър, който се разширяваше като фуния нагоре, с катерещи се по спирала банки. Дребните отдалече фигури на делегатите отсеняваха в изумрудено, златно, пурпурно, белотата на спиралните редове, привличайки погледа ми с хиляди тайнствени искрящи проблясвания. Не можех да различа очите от ордените и телата на делегатите от изкуствените им продължения, но ясно виждах как те се мърдат чевръсто, как придърпват по белоснежните пюпитри папките с материали за сесията — черни и лъскави, сякаш антрацитни плочки; точно срещу мен, на петдесетина метра, на заграден от електронни машини подиум, сред гора от микрофони, се бе разположил председателствуващият. Край мен прелитаха откъслечни фрази на хиляда езика, звездните говори бяха в диапазона от най-ниските басове до високите като птиче чуруликане тонове. С чувството, че всеки миг под мен ще зейне бездна, изпънах фрака си. Разнесе се безкраен, протяжен звук — председателствуващият бе задвижил устройството, удрящо с чукче по плоча от чисто злато; металическите вибрации пробиваха ушите ми. Изправен над мен, тараканецът ми показа къде да седна. От невидимите мегафони потече гласът на председателствуващия, а аз, преди да седна, обходих с поглед спиралата от банки, по-нагоре, още по-нагоре, търсейки поне една сродна душа, поне едно човекоподобно същество — напразно. Огромни грудкоподобни същества в топли тонове, слоисто желе, съвсем като касисово, отпред на пюпитрите месести израстъци, лица с цвета на пастет с много подправки или пък бели-беленички като сутляш; перки, смукала, пипала, държащи съдбата на близки и далечни звезди, преминаваха пред мен като филм на забавени обороти; в тях нямаше нищо уродливо, нищо отвратително; въпреки многократно изказваните на Земята предположения, тук виждах не звездни чудовища, а същества, излезли изпод длетото на скулптори-абстракционисти или от ръцете на кулинарни фантазьори.