Станислав Лем - Звездни дневници

Радиотелескопът в Аресибо от дълго време приемаше сигнали, които никой не можеше да разшифрова Най-сетне с това се справи доцент Катценфенгер. Когато той си блъскаше главата над загадката, тъкмо беше хванал страшна хрема. Запушеният и течащ нос, който му пречеше да работи, по едно време го наведе на мисълта, че може би жителите на незнайната планета не разчитат като нас на зрението си, а на обонянието. И наистина се оказа, че те сигнализират с код, съставен не от буквите на някаква азбука, а от символите на различни миризми. Което си е вярно, преводът на Катценфенгер съдържаше неразбираеми неща. От него излизаше, че на планетата освен разумните същества, живее създание, по-голямо от планина, необикновено лакомо и немногословно. Но не този феномен на космическата зоология удиви учените, а това, че именно със своята неограничена лакомия абразийското чудовище изглежда е от особена полза на местната цивилизация. То било страшно и колкото по-страшно ставало, толкова по-голяма била изгодата от това.

Понеже имам особена слабост към тайните, веднага реших да замина за Абразия. Убедих се на място, че абразийците са същества доста човекоподобни. Само дето имат носове там, където ние имаме уши, и обратното. Те също произлизат от маймуни, както и ние, но ние сме имали тесноноси и широконоси маймуни, а техните прамаймуни били с един или с два носа. Едноносите измрели от глад. Около планетата обикалят много спътници, които доста често предизвикват продължителни слънчеви затъмнения. Тогава настъпва пълна тъмнина. Който търсел храна само с помощта на зрението си, не можел да намери нищо. Който използвал обонянието си, бил в малко по-добра позиция, но най-добре се чувствали тези, които имали два доста раздалечени носа. Защото в такъв случай се ориентирали с обонянието си стереоскопично, както ние с двете си очи или със стереофоничния си слух.

След това абразийците открили изкуственото осветление и двата носа престанали да им бъдат необходими за оцеляването, но тази анатомична особеност им останала от прародителите. Зимно време те носят ушанки, за да не си простудят носовете. Но може и да се лъжа. Останах с впечатлението, че не са възхитени от носовете си, които им напомнят за тежкото минало. Техният нежен пол ги крие под различни украшения, често големи колкото чиния. Не обръщах на това особено внимание.

Опитът ми като астронавт ме е научил, че разликите в строежа на тялото не са от голямо значение. Трудните за разрешаване проблеми се крият по-дълбоко. Такъв проблем на Абразия се бе оказал тамошният змей.

Планетата има само един много голям континент, на който се намират около осемдесет държави. Континентът е заобиколен от всички страни с океан. Змеят се намира в далечния север. С него граничат непосредствено три държави — Клаустрия, Лелипия и Лаулалия. Като разгледах змея на снимки, направени от изкуствени спътници, както и негови макети в мащаб 1:1 000 000, реших, че е гадно животно. Между другото, изобщо не приличаше на змейовете от земните предания и легенди. Техният змей не е със седем глави, защото изобщо няма глава, а май и мозък. Няма и крила, така че не лети. Колкото до краката, не е съвсем ясно, но изглежда не притежава никакви крайници. Напомня огромно планинско било, обилно полято с желеобразна пача. За да се убеди човек, че е живо създание, трябва да се запаси със значително търпение. Той се движи необичайно бавно, извивайки се като червей, и нарушава доста често границите на Клаустрия и Лелипия. Поглъща на денонощие около осемдесет хиляди тона хранителни продукти. Обича зърнени храни, каша и други такива. Не е вегетарианец. Храна му доставят държавите, обединени в Съюза за икономическо сътрудничество. По-голямата част от нея се превозва с влакове до специални сточни гари, супите и сиропите му подават по тръби, а зимно време, когато липсват витамини, ги разпръскват от специални огромни самолети. Не трябва да му търсят устата, защото чудовището може да се храни с всяко място от своето туловище.

Когато пристигнах в Клаустрия и разбрах за змея, първият въпрос, който ми се искаше да задам, беше защо изобщо хранят с толкова усилия и ентусиазъм този монстър, а не почакат малко да умре от глад. Но си замълчах, защото научих за така наречения заговор срещу змея. Един лелипианец, искайки да се прослави като спасител на цяла Абразия, основал нелегална бойна организация, чиято цел била да затрие ненаситния гигант. Заговорът предвиждал да се отровят витаминозните добавки с химични средства, предизвикващи неутолима жажда, за да започне чудовището да пие жадно от океана, докато пукне. Това веднага ми напомни известната земна легенда за храбрия юнак, който победил в родината си змея, хранещ се предимно с девойки, като му подхвърлил овнешка кожа, натъпкана със сяра. Но с това приликите между земната приказка и абразийската действителност свършваха. Местният змей се намира под защитата на международното право. Освен това доставката на вкусна храна му е гарантирана от договорите за сътрудничество с него, подписани от четирийсет и девет държави. Компютърният преводач, с който никога не се разделям, ми позволи да проуча задълбочено пресата. Новината за неуспешния заговор беше разбунила общественото мнение. За заговорниците се искаше сурово наказание. Това ми се стори необичайно странно, защото за самия змей никой не говореше със симпатия. И журналистите, и тези, които пишеха писма до редакциите, не криеха, че става въпрос за едно безкрайно отвратително чудовище. Затова отначало си помислих, че го смятат за нещо като зло божество, за Божие наказание и принасянето на жертва наричат според местния обичай износ. Нали и за дявола можем да говорим лоши неща, макар че не бива да го пренебрегваме. Но дяволът е изкусител, който му продаде душата си, може да разчита на много земни удоволствия, докато змеят — доколкото успях да разбера — не обещаваше нищо и изобщо не беше изкусителен. От време на време се напъваше и заливаше граничните области с остатъци от изядените продукти, а в лошо време смърдеше на хиляда и повече километра. Въпреки това абразийците смятаха, че е необходимо да се грижат за него и че смрадта говори за лошо храносмилане, поради което трябва да помислят за съответните лекарства, регулиращи обмяната на веществата. Що се отнася до заговора, ако — не дай Боже — беше успял, резултатът щял да бъде уж невиждана катастрофа. Не преставах да чета вестниците, но отникъде не можах да разбера в какво би се състояла катастрофата. Порядъчно объркан, обикалях местните библиотеки, прелиствах енциклопедиите и общата история на Абразия, накрая посетих и Дружеството за приятелство със змея. Но и там не научих нищо. Освен няколко чиновници, нямаше никой. Уговаряха ме да си взема членска книжка и да си платя предварително членския внос за една година, но все пак не бях отишъл при тях, за това.