Тодор Хаджиев - Моят университет ВИМЕСС Русе

Николай и Тодор пред лъва в центъра на Русе, 1955 г.

Тих и скромен като мен, но Николай по-лесно се свързваше с момичета. Харесали се с Янка – младата готвачка в кухнята на студентската столова и започнаха да се разхождат и да ходят на кино. Тя му сипваше по-големи порции и това му харесваше, защото е свикнал вкъщи майка му да го храни добре. Приятелството между Николай и Янка не остана скрито за приятелите му, защото когато някой ме попита: „Къде е Колю?”, аз отговарях: „Колю е с Янка”. Това звучеше като: „Колюсянка” и Николай получи прякора:”Сянката”. Янка ме запозна със своята приятелка Людмила от село Байкал Плевенско. Тя учеше в Средното училище „Баба Тонка” Русе и живееше при своя леля. Беше едно срамежливо самотно момиче с красиво лице, излъчващо някаква скрита тъга. Аз също самотен младеж и най-напред се харесахме като събеседници. Въпреки, че не съм много приказлив, повече говорех аз, а тя ме слушаше с интерес, като се обаждаше само от време на време. Един ден Людмила ме помоли да й помогна в решаването на някои задачи по математика и аз я поканих в квартирата си. Николай го нямаше – може би беше на кино с Янка. Ние се настанихме на масата и Людмила извади от чантата си учебник и тетрадка, на която трябваше да се решават задачите, зададени за домашно. Започнахме да решаваме задачите, но аз повече се заглеждах в стройното тяло и красивото й лице, а по-малко в тетрадката. Момичето беше облечено в ученическото облекло – черна пола и блуза. Имаше дълга черна коса, оплетена в две плитки, които висяха пред гърдите й. Това предаваше още по-чаровен вид на нейната фигура и аз усещах, че заедно с нейните биологични лъчи в мен се забиват и стрелите на любовта. Едва дочаках да решим задачите, прегърнах я нежно и я целунах по румената буза и устните. Тя не се отдръпна грубо, само се притесни и нищо не каза, от което разбрах, че й хареса. Така започнахме ученическа любов с Людмила, без плътски удоволствия. Разхождахме се из русенските паркове, разказвахме си за нашите семейства, коментирахме въпроси по различни теми и дори понякога се целувахме, седнали на някоя пейка. Една вечер, тъкмо се целувахме седнали в крайдунавския парк, минават двама патрулиращи милиционери. /Тогава в градските градини и паркове имаше постоянна охрана. Затова не се трошаха пейките и детските съоръжения./ Тъй като Людмила беше с ученическа униформа, сержантът извика: – Ученици, имате две нарушения: Първо стоите в парка след вечерния час за учениците, 8 часа и второ, целувате се на обществено място, което е забранено. Тогава аз подадох на милиционера личния си паспорт и му казах: – Аз съм 20-годишен студент и закъ+сняхме с приятелката ми, защото нямаме часовник. Ще се приберем веднага. Милиционерът ми върна паспорта и нареди:

– Прибирайте се веднага в квартирите си!

Людмила като ученичка в 10-ти клас- 1958 г. и като моя съпруга -1980 г.

Людмила завърши средното си образование през пролетта на 1960 г. и започна да работи като продавачка в един павильон в Русе. Аз започнах да работя по дипломната си работа в Машинно – тракторната станция град Левски и в родното си село. Срещите ни с Людмила ставаха все по-рядко. След дипломирането си започнах работа в Плевен и мислех, че за да се оженя трябва да имам вече малко пари и не потърсих Людмила, за което съжалявам. Тя заминала при брат си в Родопските мини „ГОРУБСО”, където той вече работел, след уволнението от казармата. Така житейските ни пътища се разделиха. Срещнахме се случайно в центъра на Плевен през 1979 г., аз като разведен, а тя като вдовица. Както гласи народната поговорка: „Стара любов ръжда не хваща”, любовта пак се появи между нас. Решихме да се съберем, сключихме брак и живяхме с разбирателство и любов до нейната смърт на 28 февруари 2015 г. Вечна й памет!

В нашата Първа група от специалността: „Ремонт и експлоатация на автомобили, трактори и селскостопански машини” от 22-ма човека, най-напред успях да се сприятеля с Велико Стоянов от Русе и Алекси Крумов от село Върбово Видинско. Момчета от бедни семейства, току що завършили средното си образование, те бяха облечени в старите си дрехи, но щастливи, че са осъществили мечтата си да станат студенти. Аз бях по-добре облечен не защото съм от по-богато семейство, а защото след завършването на Плевенската гимназия не можах да стана студент в Софийската Политехника, въпреки високия бал, защото се пазеха определен брой места за кандидати с предимства: деца на активни борци против фашизма, български граждани мюсюлмани и цигани, офицери и сержанти съкратени от българската армия и други. Работих една година в родното си село и успях да си купя нови дрехи: спортно сако, панталон, балтон и обувки.