Моят баща се прости с живота в цветуща възраст — едва 36-годишен. В гроба му го съпроводи съжалението на публиката, особено на благородниците, които почитаха в него човека, издигнал се над своето съсловие чрез начина си на живот и познанията си по механика.
Два дни преди смъртта си баща ми почувствува, че наближава краят му. Той повика жена си и всички нас до леглото си и помоли благородника г-н Гримани след смъртта му да ни стане закрилник.
След като ни благослови, баща ми поиска от разплакалата ни майка да се закълне, че не ще подготви нито едно от децата за сцената, която сам той никога не би пристъпил, ако не го бе принудила неговата нещастна страст. Тя се закле и присъствуващите трима благородници гарантираха за спазване на клетвата. Обстоятелствата й помогнаха да изпълни обещанието си.
Понеже по това време майка ми бе бременна в шестия месец, тя бе освободена от участие в пиесите чак до Великден. Хубава и млада, каквато си беше, тя отклони всички предложения за женитба. Надявайки се на Провидението, тя упорито вярваше, че ще може сама да ни отгледа.
Тя реши, че най-напред трябва да се занимае с мен, и то не толкова от някаква особена любов, колкото поради моята болест, която ме доведе до такова състояние, че не знаеха какво да правят с мен. Бях много слаб, нямах никакъв апетит, не бях способен на никакво усилие и изглеждах направо като глупак. Лекарите спореха за причината на моето страдание. Той губи, казваха те, седмично два фунта кръв, а има всичко на всичко само шестнадесет до осемнадесет фунта. Откъде може да се явява такава голяма загуба на кръв? Един казваше, че целият ми стомашен сок се превръщал в кръв, друг твърдеше, че поетият от мен при всяко вдишване въздух увеличавал количеството на кръвта в белите дробове и затова съм си държал устата непрекъснато отворена. Всичко това ми бе разказано шест години по-късно от господин Бафо, доверен приятел на покойния ми баща.
Най-после г-н Бафо се консултира с прочутия лекар Макопо от Падуа, който писмено му съобщи мнението си. В това мнение, което още пазя, се казваше, че кръвта била еластична течност, която може да увеличи или намали само гъстотата си, но не и количеството. А моите кръвотечения могли да произтичат само от това, че кръвната маса е много гъста и по естествен път си прави място, за да улесни кръвообращението. Казваше също, че аз бих умрял, ако природата, която иска да живее, не си е помогнала сама. И накрая: понеже причината за тази гъстота могла да се търси само във вдишвания въздух, то трябвало да променя въздуха, иначе щели да ме изгубят. Според неговото мнение глупавият израз на лицето ми се дължал също на гъстотата на кръвта ми.
Господин Бафо, благороден дух и поет, който пишеше само двусмислени стихове (където обаче бе силен и неповторим), накара моето семейство да реши да ме изпрати в пансион в Падуа. Следователно, единствено нему дължа живота си. Той умря двадесет години по-късно, последен потомък на своя стар патрициански род. Неговите стихове, колкото и двусмислени да са, ще направят името му безсмъртно. Венецианските държавни инквизитори сигурно от набожност са допринесли за неговата слава — преследвайки неговите разпространявани в препис стихотворения, те фактически ги правеха по-ценни. А те би трябвало да знаят, че това, на което не се обръща внимание, е осъдено на забрава.
Щом тълкуването на професор Макопо беше прието за вярно, господин абатът Гримани се зае посредством един живеещ в Падуа химик да ми намери добър пансион. Той се казваше Отавиани и беше същевременно антиквар. За няколко дни пансионът бе намерен и на моя девети рожден ден, 2 април 1734, аз заминах с едно малко корабче през канала Брента за Падуа. Това корабче можеше да мине за малка плаваща къща. В средата му имаше голяма зала с кабинети в предния и задния край, а за персонала помещения, разпределени на кърмата и на носа. Пътуването продължи осем часа. Съпровождаха ме абатът Гримани, господин Бафо и майка ми. Аз и майка ми спахме в залата, а двамата приятели прекараха нощта в един от двата кабинета. С появата на деня майка ми стана и отвори прозореца срещу леглото. Лъчите на изгряващото слънце паднаха върху лицето ми и аз отворих очи. Леглото бе толкова ниско, че от прозореца не можех да виждам брега, а само върховете на дърветата, които заобикаляха канала. Корабчето се движеше така равномерно и спокойно, че не забелязвах това, ето защо останах извънредно учуден, че дърветата се изплъзват едно след друго от погледа ми.
Читать дальше