Джакомо Казанова: Приключенията на Казанова

Вратата на църквата бе отдалечена на двадесет крачки от стълбата, но църквите във Венеция отдавна вече не предлагаха сигурност на преследвани престъпници и затова никой не търсеше убежище в тях. Монахът знаеше това, но в страха си го забрави. По-късно ми каза, че ме подканил да вляза в църквата само защото някакво религиозно чувство го привлякло към олтара.

— Защо не отидохте там самичък?

— Не исках да ви напусна.

Той би трябвало да каже: не исках да ви загубя.

Сигурността, която търсех, се намираше извън границите на светлейшата република и аз бях вече поел пътя за там. Мислено бях вече стигнал. Но касаеше се да стигна също и телесно. Упътих се право към Кралската врата на Двореца на дожите. Без да погледна никого — това е най-доброто средство да не ви се обръща внимание — отидох през малкия Марков площад до брега, качих се в първата срещната гондола и казах съвсем високо на гондолиера, който стоеше на задната част:

— Искам да отида във Фазина, повикай бързо още един гребец.

Такъв се намираше съвсем наблизо и докато гондолата бе отвързана, седнах на средното подплатено седалище, а монахът на страничната скамейка. Чудноватата фигура на Балби, без шапка и с красиво наметало върху рамената, моят неподходящ за времето костюм, всичко това трябваше да наведе хората на мисълта, че съм някой шарлатанин или астролог.

Щом заобиколихме митницата, лодкарите започнаха да гребат силно по Канала на Джудека, по който трябваше да се мине, за да се стигне до Фузина или до Местре, където в действителност исках да отида. Когато бяхме изминали половината канал, протегнах главата си през прозореца и попитах задния гондолиер:

— Мислиш ли, че ще стигнем в Местре преди осем часа?

— Но, господине, вие казахте, че искате да отидете във Фузина.

— Ти си луд, аз казах към Местре.

Вторият лодкар ми каза, че се лъжа и моят глупав монах, като усърден християнин и голям приятел на истината, повтори естествено, че не съм прав. Имах желание да го накажа с един ритник за ужасната му глупост, но се сетих, че не всеки, който желае, може да бъде умен. Изсмях се високо и признах, че може би съм казал погрешно, но в действителност имам намерение да отида в Местре. Не получих отговор, но след малко гондолиерът ми каза, че бил готов да кара и за Англия, ако поискам.

— Браво, значи към Местре.

— След три четвърти час сме там, тъй като вятърът и течението са благоприятни.

Много доволен, аз погледнах назад канала, който дотогава никога не ми се бе виждал толкова красив, особено защото нито една лодка не плуваше зад нас. Утрото бе великолепно, въздухът — чист, слънцето ни изпращаше първите си прекрасни лъчи и двамата лодкари гребяха силно и сръчно. И когато си припомних ужасната нощ, която бях прекарал, опасностите, от които се бях отървал, мястото, където един ден преди това бях затворник, след това всички случайности, които бяха благоприятни за мене, когато си спомних за свободата, на която току-що започнах да се наслаждавам и която беше пред мен с целия си блясък — тогава ме обзе благодарност към бога, избликът на чувства почти ме задуши и аз избухнах в плач.

Моят чудноват другар, който освен когато даде право на лодкарите, не бе казал нито дума, помисли, че трябва да ме утеши. Но той се излъга относно причината на сълзите ми и неумелият начин, по който се опита да ме утешава, има за последствие облекчителните ми сълзи да преминат в един своеобразен смях, който го наведе на друго, също така погрешно предположение. Той помисли, че съм полудял. Бедният монах беше глупав, както казах вече, зъл беше само защото бе глупав. Бях се изправил пред неумолимата необходимост да използувам неговата глупост, но чрез нея той щеше насмалко да ме тикне в пропастта, макар и без лошо намерение. Беше ми невъзможно да го убедя, че съм заповядал на лодкарите да карат към Фузина с намерението да отида в Местре. Каза ми, че тази мисъл могла да ми дойде едва при пътуването ни през канала.

Пристигнахме в Местре. На площада не намерих коне, но в гостоприемница Камбана се намираха множество колари, с които се пътува също така добре. Уговорих с един от тях да ме закара в Тревизо. За три минути конете бяха впрегнати, мислейки, че Балби е зад мене, аз се обърнах и казах:

— Качете се.

Но той липсваше. Заповядах на един слуга да го доведе и възнамерявах да го наругая здраво, дори и ако е бил принуден да задоволи някоя нужда. Защото се намирахме в едно положение, в което трябваше да потискаме всички нужди, дори и природните. Слугата се завърна и каза, че не можел да намери монаха. Разярих се. Помислих да го оставя просто на произвола на съдбата. Би трябвало да го сторя, само чувството на честност ме възпря.