Автор неизвестен - Вкамененият момък

Живял на този свят един цар. Той дълго време нямал деца и чак на стари години му се родил син. Царят треперел над сина си — да не би някой да го урочаса, [1] Да го урочаса — суеверно вярване, че хора с „лош“ поглед, с „лошо“ пожелание могат да причинят зло на някого. Б.пр. да го погуби. Скрил сина си в една висока кула, там го хранили и поили, никъде не го пускали. Така и растял царският син, затворен.

Слънцето обикнало младежа. Изгрее ли сутрин, веднага ще озари кулата и ще изпрати първия си лъч право в очите му, за да го събуди. Ставал момъкът, обличал се, умивал се, отивал до прозореца, поглеждал слънцето и широко се прозявал. Мъчно му ставало на слънцето от това, но то обичало младежа и изтърпявало.

Търпяло, търпяло слънцето тази обида от своя любимец, но най-после се разгневило, блеснало силно с лъчите си и го вкаменило. Денем бил като камък царският син, а нощем се съживявал. Но никой не знаел това.

Разтъжил се царят, издигнал в гъста, непроходима гора прекрасен храм и сложил там вкаменения си син. Дошла вечерта в храма една девойка, видяла царския син съживен и останала при него през нощта. Заживели те като мъж и жена, но всеки ден на разсъмване девойката си отивала, а той отново се превръщал в камък. Дошло време да им се роди дете. Царският син казал на жена си:

— Иди при баща ми и го помоли да те прибере, ако ще да е и в някой курник.

Отишла тя при царя и го помолила. Прибрали я в един празен курник и тя родила там син. Отишъл царският син през нощта, долепил уста до една пролука на вратата и попитал:

— Как си ти и как е моят син?

— В слама лежи синът ти, в слама лежа и аз — обадила се жена му.

С болка на сърце се прибрал царският син.

Узнал царят, че през нощта е идвал неговият син, и заповядал да пренесат снаха му в най-хубавата стая на двореца и да я сложат на пухено легло с постелки от сърма и коприна. На другата нощ царският син отишъл отново и пошепнал на вратата:

— Как си ти и как е моят син?

— В пух лежи твоят син, аз — в сърма и коприна.

Радостен се прибрал царският син.

Царят поискал да види сина си и заръчал на снаха си: „Когато дойде мъжът ти, помоли го да влезе и да ти даде вода“.

На третата нощ царският син отишъл пак пред вратата.

— Как си ти и как е моят син?

— В пух лежи твоят син, а аз — в сърма и коприна. Влез и ми подай вода.

Царският син влязъл. Неговите близки тутакси го заобиколили, взели да го прегръщат и целуват.

Заварило ги утрото. Царският син отново се вкаменил. Вкаменил се, но не се съживил вече ни денем, ни нощем. Съжалявали, плакали жена му и близките му, но било вече късно!

А царският внук растял не с дни, а с часове. Веднъж, като си играел на брега на реката, хвърлил камък и счупил стомната на една бабичка. Извърнала се бабичката и му рекла:

— Да те прокълна, няма да те прокълна, и без това твоят дядо е нещастен. По-добре да беше тръгнал да намериш средство как да помогнеш на баща си.

Замислило се момчето. Отишло при майка си.

— Защо си посърнал, синко? — попитала тя.

— Къде е баща ми? — попитал я той на свой ред. Майката се натъжила.

— Ето, виждаш ли този камък? Това е твоят баща! — И разказала всичко на сина си.

Синът рекъл:

— Ще отида да намеря майката на слънцето, ще й се примоля да ми помогне. — И тръгнал.

Вървял, вървял, видял в полето орачи. И ралата, и ремъците, и хамутите, всичките им такъми — само от желязо. Впрегнали девет чифта волове, шибат ги, хокат ги, ще уморят добитъка; самите те в пот се обливат, а полза никаква.

— Здравейте! — поздравило ги момчето.

— Здравей и ти! Къде си се запътил?

— Търся майката на слънцето.

— Защо ти е?

Момчето им разказало всичко. Орачите му се помолили:

— Направи ни едно добро, попитай каква е тази поразия, защо се мъчим така — не можем да разорем земята.

— Добре, ще попитам.

Вървяло, колкото вървяло, гледа — овчари пасат овце, а овцете едва мърдат, руната им до земята, с мъка ги влачат и всички умират от жега.

— Здравейте!

— Здравей и ти! Къде си се запътил?

— Търся майката на слънцето. Овчарите го помолили:

— Направи ни едно добро, попитай какво да сторим, нали виждаш, овцете умират.

— Добре, ще попитам.

Пренощувало момчето при овчарите, а на сутринта, рано-рано, продължило пътя си.

Вървяло, вървяло, гледа — пред него елен. Муцуната си еленът заврял в земята, а рогата му чак до небето стигат. Стои и не може да мръдне от мястото си. Момчето го помолило: