Брад Тор - Ответен удар

И не само това. Американските военнослужещи бяха дислоцирани в Ирак, за да подкрепят иракската армия и сили за сигурност, а не да помагат на група заблудени младежи да намерят пътя. Но винаги когато възникваше подобна ситуация, а това се случваше поне един-два пъти в месеца, трябваше да излизат от базата си и да спасяват собствените си сънародници. Иракчаните не искаха да имат нищо общо с хуманитарните служители. Те бяха твърде заети с това да възстановяват страната си, за да губят време в спасителни операции заради хора, които са дошли неканени в нея. Откровено казано, Билингс не можеше да ги упреква. Той беше предложил на своите командири мисионерите да се застраховат, преди да влязат в Ирак, или поне да бъдат задължени да покриват разходите по спасяването им, както правят туристите и алпинистите в Щатите, но началниците свиха рамене и заявиха, че това не зависи от тях. Щом младите американци трябва да бъдат спасявани, било то в иракските пущинаци или някъде другаде, значи точно това са длъжни направят американските военни. Без значение, че това би могло да застраши живота на други млади американци.

Билингс се вгледа в лицата на хората си от щурмовия отряд и натисна бутона на радиостанцията си.

- Русо, чуваш ли ме?

- Съвсем ясно, лейтенант.

На двайсет и пет години Русо беше старец в сравнение с осемнайсет и деветнайсетгодишните момчета в неговия отряд, но не можеше да се мери с Билингс, който беше на двайсет и осем.

Билингс чу сигнала, което означаваше, че Русо е вдигнал пръста си от бутона за предаване и каза:

- Може да се окаже, че операцията не е просто рутинна проверка с цел „да нагледаме децата“. Нека бъдем по-внимателни.

- Винаги сме внимателни.

Билингс се усмихна. Русо беше прав. Техният взвод беше един от най-добрите в Ирак. За тримесечната си служба бяха отбелязали някои доста впечатляващи победи над лошите, без да понесат сериозни щети.

- И все пак, има нещо гнило в цялата тази работа. Дръж хората си нащрек.

- Тъй вярно, лейтенант. Всъщност, ако отряд „Алфа” предпочита да си остане на топло в машината, сигурен съм, че ние от ,, Браво“ без проблем ще се справим със ситуацията.

От страйкъра на Русо по линията долетя дружно хихикане.

- Не и в този живот, сержант - отвърна Билингс с усмивка. - Щом стигнем на място, нареди на хората си да гледат и да се учат от нас.

- Прието, лейтенант.

Билингс се обърна към момчетата в неговия страйкър и каза:

- Господа, сержант Русо явно си мисли, че днес от нас няма да има нужда. Твърди, че отряд „Браво“ щял сам да се справи със задачата.

- Майната им на „Браво“ - обади се един млад редник на име Стив Шлезингър.

Обикновено Билингс не търпеше подобен език, но обичаше да надъхва хората си преда потенциално опасни ситуации. Освен това, осемнайсетгодишният Шлезингър беше тяхната изгряваща звезда. През последния месец беше открил и помогнал при обезвреждането на повече самоделни експлозиви, отколкото който и да е американски войник за цяла година. Хлапето имаше шесто чувство по отношение на опасността и макар да бе от Чикаго и да смяташе, че „Къбс“ са по-добър отбор от „Милуоки Брюърс“, Билингс го харесваше.

- Добре тогава - отвърна Билингс. - Всички ли са съгласни?

Във вътрешността на челния бронетранспортьор прокънтя звучно „Майната му на отряд „Браво“. Това беше добронамерено съперничество и Билингс познаваше хората си достатъчно добре, за да е наясно, че щом стъпят на терена, нямаше да има значение от кой отряд са. Всички бяха братя, обединени срещу общ враг. Той не се съмняваше, че и Русо повдига духа на своя отряд.

Билингс усети, че бронетранспортьорът забавя ход. Само след няколко мига щяха да излязат навън и да се опитат да разберат какво, по дяволите, ставаше.

Когато страйкърите най-сетне спряха в центъра на селото, войниците наизскачаха от тях и готови за стрелба, заеха отбранителни позиции. Макар че никой не обели дума, след пълната обиколка на Асалаам всички бяха обзети от едно и също странно чувство. Никъде не се виждаше жива душа и това беше изострило бдителността им.

Джъстин Стоукс - млад, кльощав редник от Сан Диего, който имаше лошия навик първо да говори, а после да мисли, рече:

- Може да са си устроили сиеста.

- В десет и половина сутринта? - възрази високият към метър и деветдесет редник Родни Купър от Тампа. - Стоукс, дори баба ми не си подремва по това време.

- Във всеки случай - отбеляза Стоукс, - нещо тук не е наред.