Андрю Каплан - Вътрешна сигурност.Бягството на Kери

— Моля те, татко. Съжалявам, но моля те. Плашиш ме с тази глава — проплака тя.

Той сложи главата си върху врата и каза:

— Слушай баща си, принцесо. Как някой някога ще те обикне, ако не говориш с единствения човек, който изпитва такива чувства към теб?

Точно когато произнесе това, Абу Убайда дойде при нея в сука с ножа си и ѝ каза:

— Сега е твой ред, Кери. Толкова красива глава. — И тя се събуди.

Отиде до минибара и отвори бутилка вода „Афнан“. Пресуши я, след това отиде до вратата на балкона и погледна към града и реката. „Остави ме на мира, татко — помисли си тя. — Ще бъда добра и ще говоря с теб, когато се върна, обещавам. Но сега вече убих твърде много хора и възнамерявам да убия още няколко, така че ме остави да спя. Имам нужда от сън толкова много и тази луда болест, която ми лепна, не прави нещата по-лесни, но предполагам, че ти знаеш всичко по въпроса, нали?“

„Може би и двамата имаме нужда от изкупление.“

На сутринта, отново облечена в чифт стегнати дънки, блузка с ръкави и черен хиджаб върху косата, тя се срещна с Уарзер до часовниковата кула на джамията „Абу Ханифа“ в квартала „Адхамия“ от другата страна на реката. След като се разделиха и се върнаха обратно, пътувайки напред-назад с таксита между джамията и иракския университет, за да се уверят, че не ги следят, те се срещнаха на една външна маса в шиша кафенето с наргилета на улица „Имам Ал Адхам“. Малко хора седяха отвън, никой близо до тях. Утрото бе горещо, вече ставаше задушно, а въздухът бе просмукан от миризма на ябълка и праскова от тютюневия дим, който се носеше от вътрешността на кафенето.

— Тя все пак ще дойде, така ли? — възкликна Уарзер и поклати глава, имаше предвид визитата на държавния секретар. — Не разбирам.

— В Америка е година за избори. Много неща няма да имат смисъл — отвърна Кери и се наведе по-близо до кафето си. — Трябва ни конкретна информация. Как ще влязат в зелената зона. Къде ще се осъществи атаката? Точно време? Как ще го направят? Оръжия? Коли-бомби? И всичко, каквото открием, трябва да стане час по-скоро. Съмнявам се, че разполагаме с повече от ден, ако имаме и толкова.

— Какво искаш да направя?

— В Багдад има две сунитски укрепления, които АКИ може да използва: тук, в квартала „Адхамия“, и в „Ал Амирия“, точно до базата „Виктъри“ и летището. Може да се предположи, че в най-добрия случай нападението над секретаря, която ще долети…

— Разбира се. Те ще използват „Ал Амирия“. А за другата атака смяташ, че ще тръгнат оттук, от „Адхамия“?

Тя кимна.

— Това, от което се нуждая, е информация за нови хора, млади мъже, ислямисти от салафитски тип от Анбар, току-що пристигнали в „Адхамия“ през последните два или три дни, отседнали при семейство или приятели. Кой би могъл да знае за това?

— Близките им. Жените в сука. — Уарзер сви рамене.

— Аз ще се погрижа за това. Кой друг?

— Разбира се. — Уарзер се усмихна, — Ние преди малко бяхме там. Месджида. Джамията „Абу Ханифа“. Мъжете клюкарстват не по-малко от жените.

— Добре, значи това е начинът, по който те ще предприемат атака срещу „Портата на убийците“. Как ще пристигнат от другата страна на реката? — попита Кери.

— „Портата на убийците“ се намира на улица „Хайфа“, близо до моста „Ал Джумайрия“. По него ли?

— Или оттам, или с гумен сал, или с водолазни костюми. Ще дойдат тази вечер. Но как и къде ще атакуват секретаря и новия министър-председател? — попита тя и внезапно се поизправи.

— Какво има?

— Почакай! Точно от другата страна на улицата срещу мен!

— Какво искаш да кажеш?

— Службите на иракския Съвет на представителите и залата му са разположени в конгресния център, където Съединените щати също имат служби, точно по диагонал срещу улица „Яфа“ от моя хотел.

— Но, Кери, конгресният център е силно охраняван. Как е възможно те да влязат вътре? — попита Уарзер.

— О, това ли. — Тя се усмихна и отпи от кафето си. — Няма проблем. Знам точно как ще го направят.

Мостът „Ал Джумайрия“, Багдад, Ирак

— Кажи ми някакви добри новини, Пери — рече Кери и се отпусна в стола в кабинета на Драйър в конгресния център, облечена в дънки, а черната ѝ абая бе преметната през рамо. Беше късен следобед, слънцето залязваше ниско зад сградите на улица „Четиринадесети юли“, хвърляйки сенки върху футболното игрище, покрито повече с кал, отколкото с трева, към което имаше изглед кабинетът му през венецианските щори. — Имаме ли вече среща с Ал-Уалики?