Джеффри Дивер - Танцьорът

От прозорци…

Споменът се появи отново…

Лицето зад прозореца.

Той си пое дълбоко дъх.

Лицето зад прозореца…

Беше се случило съвсем наскоро. Стивън беше нает за един удар в окръг Вашингтон. Работата беше да се убие един помощник на конгресмен, който продаваше ценна информация за военно въоръжение на — както беше предположил Стивън — някой от съперниците на този, който беше го наел. Този помощник напълно обяснимо се беше превърнал в параноик в къщата си в Александрия, Вирджиния. Стивън го беше проследил до нея и накрая бе успял да се приближи достатъчно близо, за да може да стреля — макар да беше доста трудно и рисковано.

Един шанс, един изстрел, един труп…

Стивън беше чакал цели четири часа. Когато жертвата пристигна и се втурна към градската си къща, той беше стрелял само веднъж. Мислеше, че го е уцелил, но човекът беше паднал в двора си и Стивън не можеше да го види.

— Слушай, момче. Слушаш ли ме?

— Сър, слушам, сър.

— Тръгваш по следите на всяка поразена, но жива мишена и довършваш работата си. Вървиш след кървавата следа, дори ако трябва да отидеш до ада и обратно, трябва да го направиш.

— Ами…

— Никакво „ами“ в тая игра. Трябва да потвърдиш всеки труп. Разбра ли ме? Това не е концерт по желание, длъжен си.

— Слушам, сър.

Тогава Стивън се беше покатерил и беше прехвърлил тухлената ограда в двора на човека. Откри тялото му, проснато върху плочника, до една чешма с глава на коза. В крайна сметка установи, че изстрелът му действително е бил фатален.

Но нещо странно се беше случило. Нещо, което накара цялото му тяло да потръпне, а много малко бяха нещата в живота му, които го бяха карали да потръпва. Може би това беше просто случайност, начинът, по който помощникът беше паднал или ъгълът, под който го беше ударил куршумът. Но сега изглеждаше така, сякаш някой грижливо беше извадил кървавата риза на жертвата от панталоните му и я беше запретнал нагоре само за да се види неголямото входно отверстие, малко над гръдната кост на човека.

Тогава Стивън се беше обърнал да види кой беше направил това. Но не, нямаше никой освен него наблизо.

Или поне така си беше помислил отначало.

После, съвсем случайно Стивън беше погледнал към двора. В дъното на градината видя една дъсчена пристройка, вероятно склад за инструменти. Прозорците й бяха прашни и мръсни, но през тях се процеждаше отслабващата светлина на залязващото слънце. Зад един от тях той видя — или поне си въобрази, че вижда — лице, което гледаше към него. Не можеше да каже точно — мъж ли беше или жена — контурите бяха твърде неясни. Но, който и да беше, (не изглеждаше уплашен. Не беше се опитал да се прикрие, наведе или побегне.

— Свидетел, оставяш свидетел, Редник!

— Сър, незабавно ще премахна всяка вероятност за идентификация, сър.

Но щом ритна вратата на бараката, видя, че тя е абсолютно празна, вътре нямаше никой.

— Изнасяй се, Редник…

Лицето зад прозореца…

Стивън беше останал в празната постройка, загледан в двора на елиминирания помощник и неговата градска къща, осветена от кървавочервената светлина от запад и беше започнал да се върти на място, бавно, с маниакална педантичност.

Кой беше вътре? Какво правеше? Дали пък не беше плод на въображението му? Вторият му баща също виждаше снайпери в гнездата на ястребите по върховете на дъбовите дървета на Западна Вирджиния.

Лицето зад прозореца го гледаше така, както понякога го беше гледал вторият му баща, с особен научен интерес, сякаш е някакво рядко насекомо. Стивън тогава си беше спомнил за страховете си от детството: „Дали оплесках всичко?“, „Дали е правилно това, което правя?“, „Какво ще си помисли той за мене?“

В крайна сметка, той не можеше да чака повече и се беше отправил към хотела си във Вашингтон.

Бяха го били, мушкали с нож и стреляли с пистолет. Но нищо не го беше разтърсвало така из основи, както странния инцидент в Александрия. Никога преди това не го бяха преследвали лицата на жертвите му, независимо мъртви или живи. Онова лице зад прозореца беше като влажен, лигав и студен червей, пълзящ нагоре по крака му.

Дребен…

Точно така се чувстваше в този момент. Към него в кордон се приближаваха полицаите от двете срещуположни страни на Лексингтън. Автомобилите надуваха клаксони, шофьорите ругаеха. Но полицаите не обръщаха внимание на това; продължаваха внимателно да се взират в лицата на гражданите, търсейки него. Беше въпрос на минути, докато го забележат — атлетичен бял мъж с огромен калъф за китара, в който лесно можеше да се побере най-добрия снайпер, който някога Господ беше изпратил на тази земя.