Джеффри Дивер - Танцьорът

Делрей прекоси с две-три крачки стаята, застана до прозореца и скръсти на гърдите си длъгнестите си ръце. Никой — включително Райм — не можеше да каже какво точно правеше в даден момент този човек. Фред живееше в малък апартамент в Бруклин, обичаше да чете всякаква литература и философия, а най-много от всичко обичаше да играе билярд в някой евтин долнопробен бар. Някогашният брилянт в короната сред агентите, работещи под прикритие за ФБР, носеше все още прозвището „Хамелеона“ — прякор, отразяващ свръхчовешката му способност да се превръща в човека, който ролята му на ченге под прикритие изискваше. Имаше навъртяни над хиляда успешни ареста. Тъй като обаче беше прекарал твърде много време в тази служба, той беше „прекалено разширил диапазона си на действие“, както някои служители от Бюрото се бяха изказали. Което си беше вярно, наистина беше въпрос само на време някой пласьор или разпищовил се маниак да го разпознае и да му тегли куршума. Ето защо, макар и с неохота, той отскоро беше приел по-спокойната работа на администратор; ръководеше агентите, работещи под прикритие, и доверените информатори.

— Е, к’вот’ чувам от мой’те авери, май сте си натресли смрадливата диря на самия Танцьор, а? — измърмори агентът. Грубото му френско селско наречие напомняше ни повече, ни по-малко на… един истински Делрей. И граматиката му, и речникът му приличаха твърде много на собствения му живот, импровизирани според мястото и случая.

— Нещо ново за Тони? — попита Райм.

— Какво, мой’то момче да не се е затрило? — върна му въпроса Делрей. Лицето му се разкриви от ярост. — Нищо. Нито думичка.

Тони Панели, агентът, който беше изчезнал преди няколко дена пред сградата на Федералното бюро, беше оставил жена, къща, един сив форд със запален двигател и няколко зрънца невероятно загадъчен пясък — красивите астероидчета, в които сякаш беше отговорът на загадката.

— Като хванем Танцьора — подхвана Райм, — ще се върнем на това, Амелия и аз. Ще му се отдадем изцяло. Обещавам.

Делрей ядно чукна незапаления край на цигарата, тикната зад ухото си.

— Танцьора… Мамка му! Тоя път да му надупчите задника, ясно ли е? Мамка му!

— Ами нещо за удара миналата нощ? — попита Сакс. — Да знаете нещо повече?

Селито се зачете в един свитък факсове, някои от тях бяха просто написани на ръка. После вдигна поглед:

— Ед Карни е излетял от летището в Мамаронек около седем и петнадесет снощи. Компанията — „Хъдсън“ — е чартърен превозвач. Летят с товари и клиенти. Дават самолети под наем. Току-що са сключили нов договор да превозват по въздуха онези, как им викаха — човешки органи за трансплантация, от една болница до друга, от Средния Запад до Източното Крайбрежие. Чувам, че това бил много съблазнителен бизнес напоследък.

— Касапи — обади се Банкс и беше единственият, който се засмя на собствената си шега.

Селито продължи:

— Клиентите им са щатската здравна организация и Комитетът по здравеопазване в Самърс. Това е една от онези печалбарски болнични вериги. Снощи графикът на Карни е бил наистина претоварен. Трябвало е да лети до Чикаго, Сейнт Луиз, Мемфис, Лексингтън, Кливланд, да се отбие и в Ери, Пенсилвания. Едва на сутринта е трябвало да се прибере вкъщи.

— Пътници имал ли е? — попита Райм.

— Нито един — промърмори Селито. — Само стока. Полетът му е бил обикновен, рутинен. След това, десет минути преди да стигне в О’Хеър, бомбата е избухнала. От самолета нищо не е останало. Убити са и двамата, Карни и втория пилот. Има и четирима ранени на земята. Жена му, между другото, е трябвало да лети с него, но в последния момент се е почувствала зле и се е наложило да я заместят.

— Да не би да е излязъл вече рапорт от службата по контрол на взривните вещества? — обади се отново Райм. — Не, едва ли, те каквито са бързи…

— Рапортът няма да бъде готов най-малко два-три дена.

— Е, ние не можем да чакаме толкова дълго! — викна силно Райм. — Трябва ми сега!

Върху гърлото му още личеше розовият белег от тръбичката, с която дишаше, като го изписаха от болницата. По-късно Райм сам се беше „отбил“ от този фалшив бял дроб и сега можеше да диша като за световно. Линкълн Райм, инвалидът четвърта степен, можеше също така да въздиша, да кашля, вика и ругае като истински моряк.

— Искам да знам всичко за тази бомба!

— Ще се обадя на един авер в „Града на ветровете“ 14 14 Едно от прозвищата на Чикаго, по-достоверно от другото — „Градът на градините“. — обади се Делрей. — Много ми е задължен. Ш’му кажа кое как е, пък той да ми изпрати к’вот’ са събрали по случая, става, нали?