Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Каменният човек. Нали така го беше нарекла веднъж? Беше изпуснала нервите си, беше дала воля на объркването и страха, беше се опитала да пробие бронята му.

Защо съм тук, след като нямаш какво да ми дадеш, Джейк? — изкрещя тя. — Когато се оженихме бяхме влюбени, или поне аз мислех така. Пресвети Боже, нима наистина не виждаш какво става с теб? Реката Сумчун разби любовта ти, унищожи последните остатъци от човечност в душата ти! Онова, което ме накара да се влюбя в теб отдавна го няма. Разбираш ли, Джейк?! Ти си се превърнал в камък! Не ставаш за нищо друго, освен за вярно куче на Агенцията!

Тук е далеч по-хубаво от мръсните улици на Хонконг. Дали родителите му биха се чувствали по-добре на подобно място? Вече трудно можеше да си спомни дори лицето на баща си.

Получи част от своето „фу“, това беше наследството му. Връзка с миналото, доказателство за обичта на родителите му. Никога нямаше да разбере каква част от истината са му разказали семейство Мейрък, какво е плод на въображението им. Но това едва ли има някакво значение. Изведнъж му се прииска да е с тях, от самотата му стана страшно. Сърцето му се сви от болка. О, Буда! Вече нямам никого на този свят, няма я и Мариана!

Мракът се спусна около него. Къщата беше пълна със сенки, трябваше й малко светлина. Дори искрица светлина! В един от ъглите откри заредени с газ петромаксови лампи.

Ярост. Тя му пречеше да разсъждава трезво. Развинти капачките на резервоарите и разля горивото по пода. Отдръпна се заднишком към вратата и излезе на терасата. Тишината се нарушаваше единствено от помръдването на звънчетата. Спомените нахлуха в душата му.

Драсна клечка кибрит и я хвърли през прага.

Експлозията беше гръмотевична, блъсна се в отсрещните хълмове и се върна с утроена сила. От вратата и прозорците изскочиха алени пламъци, над покрива се разстла облак мазен дим.

Джейк се отпусна на земята и уви ръце около коленете си. Очите му следяха лакомите езици на пламъците, които бързо поглъщаха дървените подпорни колони и ближеха каменната основа. Къщата сякаш пъшкаше в предсмъртна агония.

Джейк отново се разплака. Срамуваше се от това, което направи, съжаляваше за изпуснатите си нерви. Някога, още съвсем малко момче и далеч преди да се запознае с Фо Саан, той се натъкна на огромна и грозна жаба, клекнала на брега на реката. Грабна един камък и го запрати по нея, просто да провери дали ще я подплаши. Жабата остана неподвижна и той се ядоса. Хвърли втори камък, после трети. Гневът му нарасна. Започна да се цели в нея, но жабата продължаваше да стои неподвижно. После изведнъж се оказа, че е мъртва. Тогава за пръв път изпита чувството на срам, което го обземаше сега.

Изгуби представа за хода на времето, може би беше заспал. В главата му се блъскаха кошмари: Мариана, обгърната в пламъци, го зове за помощ; Мариана лежи окървавена на голата скала, а той я бута в пропастта; Мариана го наблюдава, докато люби Блис, а той мачка гърдите й и хапе устните й; Мариана потъва в дълбок речен вир, от тялото й тече кръв и го заслепява. В ръката си стиска гладък камък, вдига го нагоре…

Не!

Главата му рязко се вдигна. На глас ли беше извикал? Сънуваше ли? Лицето му се къпеше в пот, тялото му тръпнеше. Нощта отдавна беше встъпила в правата си, звездите го обливаха със студена светлина.

Седеше без да помръдва, ушите му регистрираха песента на щурците и далечното ръмжене на нощните хищници. Вятърът свиреше в клоните на дърветата и разклащаше високата трева. Мислите му бавно започнаха да се избистрят.

Едва сега си даде сметка, че появата му тук, при това сам, е била една глупава постъпка. Би трябвало да потърси помощ. Но това не е Хонконг, тук нямаше приятели. За нищо на света не би се появил в това състояние пред някой от своите тайни информатори. За да работят за него, те трябва да го уважават.

Направи няколко дълбоки вдишвания и се замисли за Фо Саан. Какво му беше казал веднъж? Синко, ще дойде време да се озовеш на вражеска територия. Тогава всичко ще бъде срещу теб — дори хората, които считаш за свои приятели…

Ето я тук вражеската територия. А приятелите? Столингс уби Мариана, нали? Столингс и Агенцията… Защо?! Защо Мариана беше с Ничиреншу? Тези две невъзможни събития изглеждаха неразривно свързани. Столингс не беше престъпник, а служител на Агенцията. Някой е издал съответната заповед. Беридиън? Донован? Ундерман?

Тази мисъл го вледени, но Джейк трябваше да допусне и подобна вероятност. Какво не знаеше? Въпросите без отговор бяха толкова много, че той можеше да прави само приблизителни предположения и да проявява безкрайна предпазливост. Ще трябва да уреди сметките си с Агенцията, но първо има да разплита една изключително сложна мрежа. Търпение. Това му трябва сега.