Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

В продължение на години беше градила кариерата си, подтиквана от огромна амбиция. И беше твърде заета, за да помисли за лишенията, които понася в името на крайната цел.

Света Богородице, въздъхна в себе си тя. Ако само преди три години някой ми беше споменал за деца и семейство, положително бих му се изсмяла в лицето! Деца? За човек с огромни амбиции като моите? Абсурд, пълен абсурд!

За пръв път в живота си Даниела се замисли върху кухата същност на властта. Маниакално вкопчена в смъртния си психологически двубой с Олег Малюта, тя не можеше да изпитва никакви чувства, освен страх и гняв. И беше дълбоко убедена, че дори да стане чудо и да успее да го победи, не би имала сили да се зарадва.

Свеждат глави пред теб, падат на колене и споделят всички онези тайни, чрез които са се добрали до властта…

Всичко, което й каза Малюта в онази ужасна нощ на брега на Москва-река, беше истина. Тя наистина ламтеше за власт. Подобно на демоничен вампир беше изпила кръвта на всички мъже в живота си. На „умните“ и проницателни представители на силния пол, които живееха с илюзията, че я използват, но на практика ставаше точно обратното. Те се тълпяха в съзнанието й — като обичани актьори, които публиката вика на „бис“ пред спуснатата завеса…

Сега, заковала поглед в хладните си сиви очи — очите, които бяха омагьосали цял куп могъщи мъже, тя изведнъж усети дълбината на едно мъдро прозрение. И разбра какво ще я направи щастлива. То нямаше нищо общо с победата над Олег Малюта, нито пък с издигането й за председател на Комитета за държавна сигурност. Нямаше нищо общо дори с президентския пост. Беше далеч, далеч по-просто и земно… Искаше да усети горещото семе на Михаил Карелин в утробата си, искаше да има дете от него. Всичко останало отстъпи на заден план.

За миг изгуби равновесие, тялото й се люшна към огледалото, устните й докоснаха хладните устни на отражението. Оттласна се назад и закова поглед върху малкото кръгче пара върху кристалното стъкло.

После се наведе и вдигна пеньоара на „Диор“. Стори й се неподходящ за вечер като тази и бързо го прибра. Облече униформата си и се огледа за последен път. Не е зле, дрехата стои съвсем прилично. След тази оценка в душата й нахлу спокойствие. Да, това е най-подходящото облекло за вечер като тази…

Никога не беше виждала Малюта да пие. По-точно — да пие сериозно. В Москва си позволяваше по чашка зубровка и това беше всичко. Но тук, на дачата, поведението му беше доста по-различно. Наливаше се като стар пияница с водка със стафиди, известна под името „Рябиновка“.

Когато Даниела слезе в гостната, той вече беше обърнал няколко чашки, а на масата димяха горещи блини, заобиколени от хайвер в сребърни купички. Някой се беше трудил в кухнята и този някой очевидно беше истински майстор. Но сервирането пое самият Малюта. Даниела така и не успя да усети присъствието на външни хора.

Започнаха с „кулебяха“ — пушена сьомга, натопена в пикантен сос. После преминаха на „разсолник“ — гореща супа от пресни зеленчуци. Основното ястие беше разкошно приготвено пиле по киевски, което се разцепи и изпусна златисто разтопено масло още преди Даниела да го беше докоснала с ножа си.

За десерт получиха „ваеники“ — сладкиши с пълнеж от черешов конфитюр.

— Винаги ли се храниш така добре, другарю? — пожела да узнае Даниела, когато се настаниха на дивана с големи чаши чай в ръце.

Малюта мълчаливо разбъркваше захарта. Беше пуснал три бучки в чашата си и сега усилено ги натрошаваше с обратния край на лъжичката.

— Жена ми беше страхотна готвачка — промърмори най-сетне той. Даниела остана с впечатлението, че говори повече на себе си, отколкото на нея. — Свикнал съм да се храня по определен начин и се старая да се придържам към него…

Рязко скочи на крака и излезе от дневната. Даниела замислено разбъркваше захарта в чашата си. След няколко секунди стана и го последва.

Откри го пред широкия панорамен прозорец в хола, от който се разкриваше великолепна гледка към Москва река. Отпиваше от чашата си някак разсеяно, свободната му ръка лежеше зад гърба. Тази вечер е необичайно меланхоличен, отбеляза мислено Даниела. Никога не беше го виждала такъв. Познаваше го ледено спокоен или обсебен от бесен гняв, но не и вглъбен в себе си.

— Москва-река е вечна — прошепва той. — Планините наоколо — също… Но животът е различен, в него винаги има приливи и отливи… — отново говореше унесено, сякаш на невидим трети събеседник. Обърна се и я погледна в очите. — Не е ли така, Даниела Александровна?