Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Сбогом, уважаеми вуйчо…

— Не забравяй реките, които се вливат в океана — долетя някъде отдалеч приглушеният глас на стареца.

Затвореше ли очи, Блис виждаше скъпоценния камък. Сиянието му беше ту златисто, ту пурпурно, ту с бронзови оттенъци. Доминираше над безбрежната шир на океана. Защо е толкова важен този опал, питаше се тя.

Събуди се от някакви гласове, наметна дрехата си и излезе от кабината. Зашляпа с боси крака по дървената палуба. Намираше се на джонката на баща си. Гласовете бяха толкова тихи, че сякаш ги беше сънувала. Не можеше да повярва, че някой изобщо би се събудил от тях.

Но след смъртта на Зи-лин вече беше готова да повярва на всичко, дори на най-странните неща. Не можеше да забрави изражението на изпитото му лице в мига, в който приближаваше възглавницата към главата му, в ушите й продължаваше да звучи гласът, който й заповядваше да стори немислимото. Друг глас, не този на Зи-лин…

Буда ще ти прости, съкровище , каза гласът. Както ти прощавам аз… Но дали тя самата можеше да си прости? На този въпрос все още нямаше отговор.

Гласовете звучаха в главата й постоянно. Не можеше да определи дали са там от час, седмица или година. Нашепваха й по време на сън, бяха с нея и когато беше будна. Така никога не оставаше сама, нямаше време да изпита страх.

С нея беше Зи-лин, Джианът… Умря от собствените й ръце, но въпреки това остана с нея. Каква беше искрата, прехвръкнала между тях в мига, в който душата му напусна тленните останки на тялото? Блис не можеше да отговори на този въпрос. Понякога мислеше, че двамата заедно са успели да проникнат отвъд гъвкавата мембрана на времето и да се докоснат до „да-хей“, Великия мрак. И там, в омагьосаното пространство на Космоса се беше получила странната трансформация…

Но в едно беше абсолютно убедена — каквото и да е това , то е част от плановете на Зи-лин. Той знаеше, че ще умре и искаше тя да е до него в последния му миг. Нали сам я беше обучавал? Нали я беше водил към мрачните дълбини на „да-хей“ и преди? Това е била нейната подготовка. Да, точно така — подготовка…

Но за какво?

— … има, както сам можеш да се убедиш, изключителни качества… — гласът принадлежеше на баща й, тих и убедителен. — Великолепен червен блясък, превъзходен екземпляр…

— Австралийски е, нали? — попита Дани, третият му син.

Нощта преваляше, беше почти четири часът сутринта.

— Искам да разбереш откъде е купен.

Блис спря пред вратата на кабината, пръстите й докосваха дървото и сякаш поглъщаха вибрациите на разговора. Все още в обятията на „да-хей“, тя чувстваше, че трябва да бъде вътре в кабината, а не в коридора.

— Татко…

Трите клетви вдигна глава, кръглото лице на Дани (почти съвършено копие на бащиното) изненадано се завъртя към нея.

— Съкровище! — надигна се той. — Добре ли си? — в очите му се появи онази загриженост, с която напоследък неизменно я наблюдаваше, душата й потръпна в агония. Как да му обясни какво изпитва дълбоко в себе си, след като сама не знае това?

— Да, добре съм — отвърна тя. — Сънувах някакъв голям скъпоценен камък… Опал с червеникави отблясъци… — очите й се сведоха към масичката и видяха наяве това, което беше сънувала. Протегна ръка и взе опала, никой от двамата мъже не успя да реагира.

— Съкровище…

— Хиляди извинения за нахлуването ми тук, татко — промълви тя. — Но този опал ми е познат… — Очите й с мъка се откъснаха от студения блясък на камъка. — Без да искам чух как караш Дани да разбере откъде е бил купен… Важно ли е това?

В първия момент Трите клетви понечи да я излъже, просто за нейно добро. Дълбоко се тревожеше за нея, но беше безсилен да й помогне. Но сега, забелязал познатото изражение на очите й, той стори единственото възможно нещо: каза й истината.

— Джейк ми го даде, преди да отлети за Япония. В нощта, в която убиха Зи-лин, той е бил обект на преследване от опитен агент. Успял да се справи с него, но закъснял за срещата на борда на джонката…

— Зи-лин знаел ли е, че ще дойде?

— Мисля, че да…

Блис бавно въртеше опала с деликатните си пръсти. Искрите на студения огън проблеснаха и угаснаха, на тяхно място се появиха други, още по-прекрасни. Беше сигурна, че върху гладката повърхност на камъка вижда лицето на Джиана.

— Съкровище…

— Татко, бих искала да…

— Изключено! — прекъсна я той и в сърцето му помръдна ледената ръка на страха. — Тази работа ще свърши Дани! Той…

— Нима ще ме държиш тук като затворничка?