Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Пушекът започна да се извива, оформяйки някакъв непознат силует. Пред очите му бавно изплува призракът на млада жена. Очите й бяха скрити в тъмни дупки, на мястото на носа зееше празно пространство.

Призракът имаше и ръце, които завършваха с издължени пръсти. Не, това не бяха пръсти, а по-скоро дълги, закривени нокти, които висяха на половин метър над земята. Призракът имаше и тяло — тънко и извито като на отровна змия.

Зи-лин гледаше като омагьосан, неспособен дори да помръдне. Влечугото бавно започна да се увива около Сен-лин. Първо около раменете, после се плъзна нагоре — към шията и главата.

От устата му се откъсна дрезгав вик. Сякаш очаквал това, Фаз-хан бързо отстъпи назад и освободи достъпа до скалата, известна като Устата на Зеления дракон.

Зи-лин усети вятър върху лицето си и неволно се обърна да потърси източника. Но листата на черешите бяха все така неподвижни и оклюмали, както преди малко.

После изведнъж разбра, че леденият вятър излита право от скалата на Зеления дракон, набраздена от многобройни, хоризонтално разположени пещери.

Призрачното същество, което се беше впило в Сен-лин и очевидно се опитваше да я умъртви, извърна глава по посока на ледения вятър и потръпна.

После се появи водата. Бурна и студена, като от внезапен порой. Но за разлика от обикновения дъжд, тези водни струи не падаха вертикално, а хоризонтално!

Ледената вихрушка се стовари върху главата на призрака. Разнесе се пронизително съскане, издигнаха се облаци пара. Грозното създание нададе ужасен вой и изчезна. Заедно с него изчезна водата, стопи се и вятърът. Градината отново блесна под сребърните лъчи на луната, тиха и спокойна.

Фаз-хан се наведе и помогна на Зи-лин да се изправи.

— Какво стана? — попита Зи-лин, едва сега успял да напълни дробовете си с кислород.

Фаз-хан се усмихна и леко разтвори полите на черната си роба.

— Моите сребърни копчета все още са тук, Велик лъв — промълви той. — Нищо не се е променило.

— Но аз видях…

— Нищо не се е променило — натъртено повтори Фаз-хан.

— А Сен-лин?

— Градината е на ваше разположение. Можете да правите каквото пожелаете. Кладенецът на духовете вече спи…

Останал сам под кичестите клони на черниците, Зи-лин изчака да се успокои и едва тогава пристъпи към потръпващата фигурка на Сен-лин. Ръцете й продължаваха да стискат каменната зидария, но когато очите й се извърнаха да го посрещнат, в тях се четеше дълбоко спокойствие.

— Тя си отиде…

Зи-лин не каза нищо. Все още се питаше дали всичко не беше халюцинация.

— Ху-чао… Жената от свитата на последния император на Мин…

Пълни глупости, помисли си Зи-лин. Значи всичко е било халюцинация. Тялото на Сен-лин се поклащаше. Сякаш се връща от продължителна нощна оргия, рече си той. Вероятно не знае какво говори. Протегна ръце и я стисна в прегръдката си.

— Нейният любим се превърна в жесток враг… — прошепна унесено Сен-лин и безсилно склони глава на гърдите му.

— Генерал на име Ли Зи-чен…

Клепачите й уморено се склопиха. Зи-лин я вдигна на ръце и я понесе по тясната извита пътечка.

После се върнаха във вилата. Зи-лин я сложи да си легне и отиде в кабинета си. Започна да се рови в библиотеката и скоро откри това, което му трябваше — книга върху историята на средновековен Китай. Нетърпеливо я разлисти и откри периода на упадък на династията Мин.

Оказа се, че войските на Манчу, превзели Пекин през 1621 година, действително са били командвани от генерал на име Ли Зи-чен. Споменаваше се и за някаква фаворитка на императора, но учените не бяха счели за необходимо да посочат името й, тъй като по това време почти цялата власт вече е била в ръцете на евнусите.

Зи-лин търпеливо изчете всичко, но името на тази жена така и не изскочи отникъде. Наложи се да прибегне до помощта на Националната библиотека. След неколкодневно упорито търсене му донесоха едно овехтяло и доста разпокъсано томче на Средновековната история. И в него откри името на фаворитката.

Ху-чао.

Аз съм животно, помисли си Ки-лин. Дъждовните струи безмилостно шибаха тялото й, пронизвано от остра болка в продължение на безкрайно дълги месеци бях животно, но сега трябва да се превърна в човек. Иначе няма да оцелея.

Беше по-лесно да го помисли, отколкото да го стори в действителност. Вдигна кална ръка и неволно попила пурпурния белег на шията си. Целувката на вампира. Мазолестият палец на полковник Ху беше счупил ключицата й, вероятно с удесеторена сила, предизвикана от агонията. Болката пулсираше в главата й, но тя беше свикнала с нея и почти не й обръщаше внимание.