Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Доколкото зная, вие имате известни връзки с триадите.

Джейк само кимна с глава.

— А защо не работите за тях?

Поднесоха храната. Двамата замълчаха до отдалечаването на келнера в бяла ливрея.

— Аз съм „гуай лох“ — поясни Джейк, — „чуждестранен дявол“.

— Само наполовина — подхвърли Ундерман, след като очите му бързо пробягаха по лицето на Джейк.

— Зная, че си наполовина китаец, момче… — отмести поглед, разклати питието в чашата си и тихо добави: — Защо все още си тук, на това късче скала?

— Тук е домът ми.

— Значи мислиш, че ще имаш някакви шансове?

Джейк замълча, очите му се заковаха в лицето на чужденеца.

— Какви могат да бъдат тези шансове? — продължи Ундерман.

— Не зная…

— Може би искаш да откриеш какво е станало с баща ти?

Джейк разбра, че този човек е специален. Ундерман помълча, после въздъхна и вдигна глава да го погледне:

— Я ми кажи… Щеше ли да работиш за тях, ако не беше „чуждестранен дявол“, а чистокръвен китаец?

— Не — поклати глава Джейк. — По-скоро бих потърсил начин да ги накарам да работят за мен…

Ундерман започна да се храни, съсредоточеността му изглеждаше пълна. След известно време остави приборите и вдигна глава:

— Да допуснем, че аз ти предложа този начин… Би ли приел?

Джейк продължително го изгледа. Лесно би могъл да му отговори, но вътре в себе си усети важността на момента. На подобен въпрос не се отговаря веднага.

— Колко време ще останете в Хонконг?

— Точно толкова, колкото ти е необходимо, за да кажеш „да“ — сви рамене Ундерман.

Оказа се, че това време е три дни. Какво стана с тях след това?

— Е, добре, да тръгваме — промърмори сега Джейк и предпазливо се насочи към тротоара. Ако ги нямаше щурците, тишината наоколо щеше да е пълна. Дори летището оттатък залива беше затворено.

В главата му се въртяха думите на Дейвид Ох, казани по телефона: В Агенцията има враг. Това изявление събуди хиляди въпроси, но нямаха време. Дейвид определи мястото на срещата и веднага затвори — точно както трябваше да постъпи.

— Трябва да очакваме и опашка след него — каза Джейк, докато забързано се обличаше.

— И какво от това? — попита тя, дърпайки ципа на роклята си.

— Как какво?

— Много просто. Идвам с теб.

— Не, ти ще останеш тук.

— Нямаме време за спорове, Джейк!

— Точно така — кимна той с пръсти върху копчетата на ризата си. — Затова оставаш.

— Не можеш да ме спреш — упорито тръсна глава тя и потърси обувките си.

— Възнамеряваш ли да тичаш на високи токове? — присви очи той.

— Не, ще обуя тези… — в ръката й се появиха чифт леки пантофки за танц. — Не издават никакъв шум.

Той продължително я изгледа, после се обърна и влезе в дневната.

— Нима мислиш, че не мога да се грижа за себе си? — последва го тя.

— Може би… — промърмори той и започна да обува мокасините си.

— Бях обучавана от Фо Саан.

Той вдигна глава:

— От Фо Саан?

Тя кимна с глава.

Той пристъпи толкова близо до нея, че тя усети дъха му.

— Предлагам ти сделка.

— Каква? — очите й се впиха в неговите.

— Идваш с мен, чуваш информацията на Дейвид Ох, евентуално губиш и главата си. Но ако оцелеем, ще ми разкажеш абсолютно всичко за себе си.

Тя видимо се колебаеше.

— Няма друг начин, Блис — настоятелно прошепна той. — Повярвай ми, няма!

Тя отмести кичур коса от челото си.

— Искам да ми вярваш!

— Ако не ти вярвах, едва ли щях да ти направя подобно предложение.

— Тогава защо?

Ръката му се уви около топката на бравата.

— Решението е твое. Не мога да ти позволя да държиш тайните си в себе си.

— Не мога…

Той отвори вратата.

— Ще разбера, ако решиш да ме проследиш. И ще ти се изплъзна. Знаеш, че мога…

Колебанието я напусна.

— Добре. Приемам сделката.

— Искам да знам всичко.

— Добре, така да бъде.

Спряха и се ослушаха.

— Вече сме близо — прошепна Блис. Над главите им мъждукаха светлините на последната спирка.

— Изглежда няма никой…

— Да проверим.

Седем минути по-късно се събраха на спирката, проверили всеки квадратен сантиметър от околността. Резултатът видяха в очите си: нищо.

Останаха да чакат в мрака. Просто не беше за вярване, че само преди час небето беше чисто, с огромна луна и ярки звезди. Дъждът продължаваше да ръми, листата на дърветата се свеждаха под тежестта на водните капки, раменете им бързо подгизваха. Джейк вече беше сигурен, че когато завали дъжд, мислите му неизменно ще се насочват към Мариана…